— Свободна е — отговори Милтън на първия ми въпрос, а след това: — Заповядайте — на втория.
Истинско гостоприемство. Милтън беше точно толкова любезен, колкото и първия път, когато го срещнах… преди петнайсет години.
— Да вървим, момчета — подканих ги, след като взех ключа.
Да, истински ключ. Не магнитна карта или тревожна червена лампичка след седмия опит.
Изкачихме три стълбищни рамена до последния етаж и стаята „Робърт Фрост“. Пътеките по коридорите бяха протрити, боята се лющеше и на места се забелязваше мухъл, но усещането беше по-скоро за уют, отколкото за вехто. Точно както го помнех.
— Бил ли си тук преди, тате? — попита Макс, леко задъхан, докато се опитваше да следва темпото ни, моето и на големия му брат.
— Да — отговорих, отключих вратата и влязохме. — Веднъж.
Джон Джуниър на мига огледа леглото с четири вертикални колони и кадифените завеси, абсолютна противоположност на бунгалото му в лагера.
— И отново, защо сме тук? — простена той.
— Защото ви дължа нещо, момчета — казах. — И то започва тук.
Глава 45
Стърчахме насред стаята между леглото и огромната камина с рафт от черешово дърво. Макс и Джон Джуниър стояха рамо до рамо и се взираха в мен. Точно в този миг виждах всеки от тях като бебе в прегръдката на Сюзан.
Поех дълбоко въздух и издишах.
— Когато майка ви умря, престанах да ви говоря за нея, момчета — рекох аз. — Казах си, че ако го правя, тя ще ви липсва повече. Това беше грешка. Всъщност аз се боях, че така още повече ще ми липсва. Сега осъзнавам, че дори след като вече я няма, тя пак си е ваша майка и винаги ще бъде. Нищо не може да промени това. Ето защо, като не говоря за нея и не споделям с вас историите и спомените от връзката ни, лишавам ви от нещо много важно. Вече не искам да бъде така. Точно затова сме тук.
Макс ме погледна озадачен. Знаех, че това е малко в повече за десетгодишно момче, но той нямаше вечно да е на десет.
— Не разбирам, тате — избъбри той.
Джон Джуниър го побутна с рамо.
— Казва, че е идвал тук с мама.
Усмихнах се, спомените ме заляха.
— Преди петнайсет години навън беше натрупало близо две педи сняг, а ние с майка ви седяхме пред камината с бутилка шампанско — казах. — Тогава предприех най-умната постъпка през живота си. Направих ѝ предложение.
— Сериозно ли? Точно в тази стая? — удиви се Макс.
— Да, сериозно — потвърдих. — В интерес на истината, мога да го докажа. — Приближих се до гардероба, точно до скрина, и отворих една от вратичките. — Елате, момчета.
Те се приближиха и погледнаха. Там имаше само няколко празни закачалки.
— Празен е — каза Джон Джуниър.
— Ти така си мислиш. — Хванах Макс и го вдигнах на раменете си. — Виждаш ли последната дъска на тавана? — попитах. — Натисни я.
Макс протегна ръка към най-вътрешната дъска в дъното на гардероба.
— Хей, леле — възкликна той, щом тя поддаде под малките му пръстчета.
— Сега бръкни от лявата страна — инструктирах го.
Той започна да опипва.
— Тук няма нищо — твърде бързо се предаде. — Какво търся?
— Продължавай — настоях. — Малко е, но съм сигурен, че още е там.
Едва бях изрекъл това и той напипа златната жила.
— Хванах го — извика развълнуван.
Пуснах Макс на пода. Той се обърна и разтвори шепа. Ако не броим пласта прахоляк, изглеждаше точно така, както я бях оставил преди петнайсет години. Тапата от шампанското, което бяхме изпили със Сюзан онази вечер.
Джон Джуниър се наведе, за да погледне по-отблизо. Не каза нищо.
— Можете ли да го прочетете, момчета?
Макс хвана тапата между палеца и показалеца си и я завъртя бавно, за да види датата. „Четиринайсети януари 1998 г., бях написал с черен маркер, а след това: Тя каза да!“
Тогава Макс забеляза това, което беше написала Сюзан.
— Това почеркът на мама ли е? — попита.
Кимнах.
— „Здравейте, деца!“ — прочете на глас.
Зяпна, не можеше да повярва.
— Идеята да доведем децата си тук беше нейна — казах. — Мислеше, че ще е страхотно да ви покажем това.
Обърнах се към Джон Джуниър, който още не беше промълвил и дума. Сега не можеше. Беше прекалено зает да се преструва, че онова, което се търкулна от дясното му око, не беше сълза. Избърса я толкова бързо, че я видях само аз, не и малкият му брат.
Без да казвам нищо, протегнах ръка да го прегърна и стиснах силно. Той ме стисна още по-силно. За пръв път.
— Е, какво ще правим с това, тате? — попита Макс. — Може ли да си го запазим?