Не бях се замислял за това.
— Разбира се — отговорих. — Вие ще го пазите, момчета, нали?
— А може и да го върнем обратно — предложи тихо Джон Джуниър. — Там, където е било досега.
Обърнах се към Макс, който изпитваше някакво колебание. Хапеше долната си устна.
— Може би идеята на брат ти е добра — казах. — Има нещо успокояващо в това да знаем, че тапата ще си е тук. Като хубав спомен, който ще остане завинаги.
Наблюдавах как лицето на Макс изведнъж светва. Сега беше мой ред да заплача.
— Да — съгласи се той. — Точно като мама, нали?
Глава 46
Спазих думата си и върнах Макс и брат му обратно в лагера навреме за вечерята с пица пеперони. Да бях си взел и аз едно парче. На по-малко от половината път до дома вече озверявах от глад. Кой би могъл да предположи, че този катарзис ще ми отвори такъв апетит.
Слюноотделянето съвпадна с една закусвалня на Таконик Стейт Паркуей на име „Божествена вечеря“. На прозореца имаше ръчно направен надпис, който гласеше: „ПРИЕМАМЕ И ГРЕШНИЦИ!“. Хубава закачка.
Настаних се на едно от тапицираните със син винил високи столчета на бара и си поръчах специалитет „Липитор“: чийзбургер с бекон, пържени картофки и супергъст млечен шейк.
— Пристигат веднага — заяви обръгналата сервитьорка, чиято руса перука, меко казано, имаше нужда от подръпване наляво.
Тя се отдалечи, а аз извадих мобилния телефон, за да проверя пощата си. Нищо спешно. Стига да не броим чичото, който очевидно съм имал в Нигерия и който е починал, завещавайки ми трийсет и пет милиона долара.
Тъкмо се канех да пъхна телефона обратно в джоба си, и той иззвъня в ръцете ми. Не се изписа име, но разпознах номера. Това беше полицейският началник Елдридж от Търкс и Кайкос.
— Здравей, Джо — казах.
Вече си говорехме на малко име. Той дори ме беше нарекъл Джони при последния ни разговор. Точно тогава го попитах дали може да разбере колко китайски паспорта са били засечени на влизане в страната през последните две седмици.
Вече имаше резултат.
— Седем — съобщи Елдридж.
По света има милиард китайци, а само седем от тях са пътували до Търкс и Кайкос. Това звучеше доста странно.
— Някой да се е отбивал при теб? — попитах.
— Как го казваше вашата Сара Пейлин? „А не бе!“
Сред китайците имаше три двойки — общо шест души, — които бяха пристигнали в три различни дни, обясни той. Всяка от тях беше записала в декларацията си хотела, в който действително беше отседнала. Той беше проверил това.
— Не че е задължително убиецът да е отседнал в същия курорт като Итън и Абигейл Бреслоу — призна. — И все пак познай кой е бил там.
Точно така. Състезател номер седем.
— Кой е той? — попитах.
— Казва се Хуан Ли — отговори Елдридж. — Регистрирал се е в Губернаторския клуб два дни преди убийствата.
— Кога е напуснал?
— Два дни по-късно.
— Знаем ли още нещо? — попитах.
— Всъщност не. Служителят при басейна си спомня, че го е видял, но засега това е всичко. Ще трябва да поразпитам извън комплекса, нали разбираш.
— Аз ще се опитам да изровя нещо за този тип оттук.
— Да се надяваме успехът ти да е по-голям от моя — отвърна той. — Предполагам, разбира се, че дестинацията за медения месец на Бреслоу е била публично достояние, нали?
Не отговорих. Всъщност едва успявах да го чуя. Гласът му звучеше като на възрастния в анимацията „Фъстъци“.
— Джон? — попита той. — Там ли си?
Да, бях там. Но с периферното си зрение мярнах нещо, което изведнъж ме накара да осъзная, че трябва да съм другаде.
— Джо, ще ти се обадя по-късно — казах.
— Всичко наред ли е?
— Не съм сигурен.
Глава 47
Съдебният лекар дори не вдигна поглед от обяда си.
— Вие сте приятел на Лари, нали? — попита ме той.
Истината беше, че хабер си нямах за Лари, но познавах жената от Отдела за борба с тероризма, която работеше с Лари в администрацията на пристанището на Ню Йорк, чийто пък брат от лабораторията по криминалистика в полицейското управление на Ню Йорк бил приятел с човека от Съдебна медицина в Куинс, седнал в момента пред мен с диетична прасковена напитка в едната си ръка и до половината изяден сандвич и ръжен хляб с шунка в другата.
Това си беше услуга на шеста степен за О’Хара.
Всичко започна с две думи, които видях на телевизора, закачен над бара в „Божествена вечеря“.
Репортер на СNN стоеше пред летище „Кенеди“. Звукът беше изключен, но имаше заглавие с големи бели букви, което крещеше, поне за мен. „МЪРТВИ МЛАДОЖЕНЦИ“.