Опа.
С бира в ръка излязох в задния двор и веднага включих пръскачката. Градината на Джуди беше в окаяно състояние. Навсякъде имаше увехнали бегонии и петунии.
Изчаках малко, за да се уверя че пръскачката достига до всички, и седнах на стол наблизо. Опънах крака и ми се стори, че това е първият момент от дни, в който разполагах с миг отдих. Поех дълбоко дъх и затворих очи. Може би идеята да убия малко време не беше толкова ужасна.
Внезапно отворих очи.
— Джон О’Хара? — чу се глас зад мен.
Глава 49
Обзе ме лошо чувство още преди да съм извърнал глава. Щом видях кой е, то се засили.
— Какво правиш тук, по дяволите? — попитах.
Това не беше особено християнски поздрав, но не можах да се въздържа. Ако удариш палеца си с чук, викаш. Ако стъпиш бос върху парче стъкло, потича ти кръв. А ако видиш адвоката на човека, който е убил съпругата ти, да стои в задния ти двор без покана?
Вбесяваш се.
— Опитах се да позвъня на входната врата — отговори Харолд Корниш. — Реших, че звънецът е повреден.
— Ще го отбележа в списъка със задачите си — казах.
Харолд Корниш, винаги с тен и изрядна прическа, стоеше пред мен с костюм от три части и вратовръзка с уиндзорски възел. Беше краят на юни, около осем и половина вечерта, а по него нямаше и следа от пот. Изумително. И извън съдебната зала го биваше толкова, колкото и в нея.
Мразех го.
Точно това ме вбесяваше. Дълбоко в себе си осъзнавах, че се държа абсолютно нелогично.
Не мразех Корниш за това, че представяше Макмилън. По време на процеса — разбирам. И най-големите отрепки заслужават да имат адвокат.
Не, мразех Корниш, защото беше добър адвокат. Макмилън беше застрашен от максимална присъда от десет години или дори повече, но получи минималната. Три години. Само благодарение на Корниш.
— Определено не ми дължите никакво съдействие, но искам да ви попитам нещо — каза той. — Наясно сте, че клиентът ми ще бъде освободен от затвора след два дни, нали?
Кимнах. Нищо повече. Нямаше да позволя освобождаването на Макмилън да ме докара едва ли не до самоунищожение.
— Ето какво исках да ви попитам — продължи Корниш. — Макмилън има голямо желание да ви се извини. — Веднага вдигна длани. — Преди да реагирате, позволете ми да довърша.
— Реагирах ли? — попитах хладнокръвно.
— Не, и оценявам това — отговори той. — Знам, че клиентът ми се извини на вас и семейството ви в съда, но след като е излежал присъдата си, той иска да ви се извини още веднъж, лично. Чистосърдечно. Бихте ли помислили по този въпрос?
Веднага се сетих за доктор Клайн и големия напредък, който имах при него.
Дори чувах гласа му в съзнанието си да ме съветва да запазя самообладание и контрол. Да престана да бъда агент Бомба с часовников механизъм.
Но не можех да се въздържа. Корниш беше запалил фитила и вече нямаше кой да ме спре. Изправих се, тръгнах право към него и застанах така, че почти се допирах до него. След това му отговорих с пълния капацитет на белите си дробове.
— КАЖИ НА КЛИЕНТА СИ ДА ВЪРВИ ПО ДЯВОЛИТЕ.
Корниш примигна, направи крачка назад и кимна.
— Разбирам — каза.
Не знаех дали това е истина, или не, а и не ме интересуваше. Той се обърна и си тръгна, без да каже и дума повече.
Изчаках, докато стигне до ъгъла и завие към предната част на къщата. Половината бира още беше в ръката ми и я пресуших на една голяма глътка.
След това, без да се замисля, прибавих още една точка в списъка си със задачи: да изчистя вътрешния двор от счупените стъкла.
Тряс!
Запратих бутилката в стената на къщата с такава сила, че едва не си извадих рамото.
Очевидно не бях постигнал толкова голям напредък, колкото си въобразявах.
Всъщост ме чакаше доста дълъг път.
Книга трета
О, колко места ще посетиш[1]
Глава 50
— Вие трябва да сте агент Брубейкър — каза полицаят, който посрещна Сара пред службата на шерифа в Кандъл Лейк, Ню Мексико.
— Да. — А ти трябва още да си в гимназията, помисли си Сара, докато се ръкуваше с младия мъж.