След още стотина метра пътеката свърши до водата в едно от извитите заливчета — сълза, — които офицер Нол беше описал. Тъй като заливът беше обрасъл от всички страни с храсти, останалата част от езерото почти не се виждаше. Джон О’Хара беше разполагал със свое местенце за риболов. Бил е съвсем сам.
Докато е престанал да бъде сам.
Едрото му тяло беше проснато на земята с разперени ръце и крака. Изглеждаше така, сякаш беше правил снежен ангел. Но нямаше сняг: вместо това всичко под него беше в кръв. Страшно много кръв. Един изстрел в гърдите и един право в главата.
Той беше истинско копие на снимките, които Сара беше видяла по време на първия брифинг в Куонтико.
Добре, убиецът на Джон О’Хара беше последователен. Показваше перверзно постоянство. Едно и също име на жертвите, екзекуция в един и същ стил при всяко убийство.
— Боже, как ще кажа на Марша? — промърмори Инзли под носа си, сякаш току-що се беше сетил, че има да свърши още нещо, свързано с убийството.
Да съобщи новината на съпругата на О’Хара.
Сара примигна, когато в главата ѝ изникна заглавието в „Кандъл Лейк Газет“ или както там се казваше местният вестник.
ТЪЖНА СЦЕНА ПРИ СЪЛЗИТЕ.
Глава 52
От другата страна на езерото през високите борове започваше да се спуска оранжево сияние. Слънцето залязваше, а имаше още работа, която трябваше да се свърши на оставащата дневна светлина. За начало да се установят стъпките на убиеца.
Но щом Сара си сложи латексовите ръкавици, веднага се фокусира върху тялото на О’Хара. Тук я беше довел екземпляр на „Одисей“, малко подаръче на раздяла от убиеца. Щеше ли отново да има такова?
— Някой докосвал ли е по някакъв начин жертвата? — обърна се тя към Инзли и младия му антураж.
Не беше толкова въпрос, колкото молба. Моля ви, кажете ми, че никой не е бил толкова глупав, та да съсипе местопрестъплението.
— Не — отговори Инзли. — Дори не сме проверявали за портфейла.
Превод: Кандъл Лейк, Ню Мексико, беше малко градче. Едва ли не общност. Приятелски квартал. Нямаше нужда да идентифицират Джон О’Хара, тъй като всички го познаваха.
Сара внимателно се зае да претърсва всички джобове на убития. Нямаше намерение да го съблича, по-обстойният преглед щеше да бъде извършен в моргата — но не можеше да се отърси от чувството, че онова, което търси, може да не е толкова лесно за намиране.
Убиецът искаше тя да го открие, нали? Нещо, което не пасва? Беше игра като в „Улица Сезам“.Един от предметите не съответства на другите.
Тя продължаваше да търси, а сенките около нея се издължаваха.
Колкото повече търсеше, толкова повече се уверяваше, че този Джон О’Хара или се движеше без нищо у себе си, или беше обран.
Да провери за лична карта в портфейла? Портфейл нямаше.
Както и каквото и да било друго. В джобовете липсваха монети, мобилен телефон, дъвка или балсам за устни. Нямаше и ключове за кола, което обясняваше факта, че колата на О’Хара или друга, която го беше докарала до езерото, не се намираше на уширението.
В това време шериф Инзли наблюдаваше мълчаливо. Беше достатъчно опитен, че да не дразни Сара с въпроси. Щом ФБР се намесва, значи има причина за това. Ако те не искат да го информират какво става, категорично няма да му кажат нищо.
Двамата млади офицери бяха нещо различно. Особено Нол. Просто беше твърде зелен и му се струваше, че знае много.
— Какво търсите? — обърна се той към Сара.
Отново не ѝ се наложи да лъже.
— Не съм сигурна — отвърна тя и се изправи. — Но съм почти уверена, че е тук някъде.
Сара се отдалечи от трупа на Джон О’Хара. Отдръпна се от всичко. Изведнъж проблемът ѝ се изясни. Беше толкова съсредоточена пред себе си, че не можеше да види цялостната картина. Не биваше да търси каквото е там, а онова, което липсваше.
— Почакайте… къде е въдицата? — попита тя Инзли.
Шерифът се огледа наляво и надясно, а изражението му беше красноречиво. Добър въпрос.
— Вероятно убиецът я е взел — намеси се Нол. — Също както е взел портфейла и колата на Джон.
— Може — отговори Сара. — Но портфейлът и колата може да му послужат. За какво му е въдицата?
— Ами кутията му за стръв и кофата за риба? Джон определено би ги взел със себе си, но и тях ги няма — обади се другият офицер.
Как беше името му? Сара вече беше забравила.
— Има логика — прецени тя и погледна крадешком към табелката с името му на униформата.