Там пишеше Викс. Като лекарството против кашлица.
— Можем да предположим, че убиецът е взел такъмите, тъй като той самият обича да лови риба — рече Нол. — Възможно е дори в този момент да се опитва да улови вечерята си в някой съседен окръг.
Сара кимна. Нол внушаваше идея, която тя бе чувала често по повод серийните убийци. Не може да очакваш винаги да се държат логично. Ако са достатъчно побъркани, че да убият някого, значи не разсъждават като останалите хора.
И все пак.
— А може такъмите да са някъде, където още не сме търсили — допусна тя.
— Така е — съгласи се Викс. Той извърна поглед към О’Хара. — Може Джон да е тръгнал да търси друго заливче и убиецът да го е хванал точно тук.
— Вие в коя посока търсихте, момчета? — попита Сара.
— Обикаляхме езерото по посока на часовниковата стрелка от север на юг — отговори Инзли. — Покрихме участъка от дванайсет до… някъде около десет часа.
— Да, десет часа — обади се като ехо Викс.
С други думи, по-голямата част от езерото. Но не цялото.
Всички се обърнаха едновременно наляво като напълно синхронизиран отбор по плуване. Сара подпря ръце на бедрата си и сви рамене.
— Нека да проверим какво е положението на позиция единайсет часа — каза тя.
Глава 53
Тръгнаха през храстите по брега на езерото, Инзли вървеше най-отпред. От пукането на клечките под краката им се получаваше някаква мелодия. Беше неопределена, но все пак имаше ритъм. Приличаше на първите зрънца, които се превръщат в пуканки в микровълновата.
С всяка крачка странното усещане, което беше завладяло Сара, се усилваше. Всъщност не Инзли ги водеше. Беше убиецът. Дори и да не беше организирал тази малка оркестрация, поне е знаел, че ще се получи. Сигурна работа. Като… като по часовник.
— Там! — възкликна Инзли сред храстите.
На Сара не ѝ беше нужно да се взира, за да разбере какво им посочва. Всичко, което липсваше, беше там, точно пред нея, по средата на „сълзата“: въдицата лежеше на земята точно до кутията със стръвта и кофата. Беше някак зловещо.
Не, помисли си тя. Абсолютно зловещо.
— Добре, открихме такъмите. А сега какво? — попита Нол.
Боже, това момче задава много въпроси. А дори не са правилните.
Сара го игнорира. Нямаше какво да търси при въдицата и кофата, но зелената кутия за стръв направо я викаше с този затворен капак. Призоваваше я. Без никакво съмнение.
Тя се насочи право към нея и коленичи. Както беше още с гумените ръкавици, отмести кукичката. Отвори се лесно. Разбира се, че беше лесно.
— Исусе, това си е доста стръв — подхвърли Викс, като надникна надолу през рамото на Сара.
Меко казано. Кутията не беше от онези с много отделения за различни неща и отделни нива, които се отварят с приплъзване. Беше просто голям контейнер, в който този Джон О’Хара беше събрал всичката стръв, притежавана от него.
— Явно никоя от тях не му е помогнала особено — заяви Нол, като погледна празната кофа за риба. — Очевидно не е извадил късмет на езерото.
Инзли се изсмя, а Сара продължи да рови в кутията, като безбройните кукички постоянно се закачаха в ръкавиците ѝ. Раздразнена най-накрая, изсипа цялата кутия и примамките се пръснаха във всички страни.
Гледката ѝ напомни на книга на доктор Зюс. Имаше дълги, къси, дебели, тънки. Някои блестяха в сребристо, други в ярки цветове. Имаше дори една…
Почакай: червена светлина… Стой.
Погледът на Сара се спря върху нещо насред купчината — сгънат бял лист хартия.
Кукичките бяха стари и ръждиви; по някои дори имаше изсъхнали останки от червеи. Хартията обаче беше нова. Чиста. Бяла.
— Какво е? — попита Инзли. — Не ни дръжте в напрежение.
Сара разгъна листа, а съзнанието ѝ копнееше за невъзможното — името, адреса и телефонния номер на убиеца например. А може би никнейма, с който се беше регистрирал в туитър, и кога може да го намери невъоръжен. Боже, нямаше ли да е страхотна развръзка на случая
— Това е квитанция — каза Сара и обърна листа в правилната посока, за да я прочете. — От „Муви Хът“.
— От онзи автомат е — каза Викс. — Онзи в супермаркета на Брюър. Вземаш дивиди от него за долар на ден.
— А, да — сети се Инзли. — Виждал съм го. Никога не съм го ползвал. Вижда ми се твърде сложно.
— И още как, дори го сритах — присъедини се Нол. — Една вечер ми глътна долара.
— Какво се опитваше да вземеш? — полюбопитства Викс.
— Май беше „Спийд Рейсър“.
— Автоматът ти е направил услуга, повярвай ми.
Двамата се изкикотиха. Дори и Инзли се поусмихна леко. Но само докато не забеляза, че Сара продължава да се взира в бележката.