— Е, какво има? — повтори въпроса си. — Какво мислите?
— Днес е двайсет и четвърти, нали? — попита тя.
Инзли кимна.
— Да. Всъщност е рожденият ден на дъщеря ми. Защо?
— Защото тази бележка е от днес.
Той се наведе, за да погледне.
— Малко е побъркано, нали? Стига това да е точната дума.
— Да, мисля че е съвсем подходяща — каза тя. — Сега погледнете отново. Мисля, че има нещо още по-странно.
Глава 54
Определено по-странно.
Сара беше омела бургера си, приготвен по югозападна рецепта, и тънките лентички пържени сладки картофи и почти беше изпила втората бутилка „Будвайзер“. Мислеше за убиеца, до когото се приближаваше.
Останалите посетители на бара от двете ѝ страни се оживяваха и като че ли щяха да оправдаят репутацията на заведението като център на нощния живот в „Кандъл Лейк“. Поне такова беше мнението на шериф Инзли, който ѝ го бе препоръчал. С ниските си тавани, електрическите крушки по петнайсет вата и покрития с дървени стърготини под „Кантина“ беше истински авангарден бар.
Ако Сара си поставеше за цел да подслушва, щеше да чуе шокираните коментари на местните за убийството на Джон О’Хара. Какво казва шериф Инзли? Има ли заподозрени? Дали сред нас живее убиец?
Но Сара не подслушваше. Чуваше единствено мислите си, те кънтяха силно в главата ѝ и всички се въртяха около един въпрос: какво се опитваше да ѝ каже убиецът с последната следа?
Върху бележката от „Муви Хът“ беше отпечатано името на филма — романтичната комедия с Том Ханкс и Мег Райън „Имате поща“. Лековат женски филм. С други думи, не беше дивидито, което би взел О’Хара, предвид че неговите хобита бяха пиене и риболов.
И все пак съществуваше възможността да го беше взел за жена си Марша. Сара допускаше тази възможност — до момента, в който тя и Инзли прекосиха града, за да се озоват пред едноетажна фермерска къща с бяла дъсчена обшивка и да съобщят ужасната новина.
Оказа се, че семейство О’Хара дори не притежават дивиди плейър.
Добре, бележката беше следа. Сара беше убедена, че е така. Но колкото до смисъла ѝ, нямаше никаква представа.
Продължавай да мислиш, Брубейкър. Не се разсейвай. Отговорът е някъде тук… този негодник просто обича игричките.
Междувременно си беше уговорила среща в супермаркета на Брюър на следващата сутрин, за да провери дали има камера, която е насочена към така наречения „Муви Хът“. Може убиецът да беше записан. Тя, разбира се, не разчиташе особено на това. Беше твърде небрежно за тип като него, който и да беше той.
Сара отново се върна към размишленията си и пресъздаде отново събитията от следобеда в съзнанието си. Дали беше пропуснала или пренебрегнала нещо?
Нищо не ѝ хрумна. Вместо това постоянно си припомняше момента, в който Инзли каза на Марша О’Хара, че съпругът ѝ никога няма да се прибере у дома. Клетата жена се свлече на пода в дневната си, съкрушена от внезапната си загуба. Смъртта изиграва всички ни, както се казва.
Сара не можеше да се отърси и от онова, което ѝ беше казал Инзли, докато се прибираха от дома на О’Хара: двамата били женени от четирийсет и две години. Седеше на предната седалка в колата на Инзли и чувстваше вина, че в този момент мисли за себе си. Обаче не можеше да се отърве от тази мисъл. Беше първата, която ѝ хрумна.
Четирийсет и две години? Аз нямам дори четирийсет и два дни връзка.
Изведнъж Сара чу някой да говори от лявата ѝ страна. Гласът беше мъжки. Всъщност принадлежеше на доста привлекателен мъж. Понякога можеш да го прецениш още преди да си го погледнал.
— Леле, какво направих, а? — попита той.
Глава 55
Сара извърна лице към него. Донякъде ѝ заприлича на Матю Макконъхи — малко по-млад, без тексаския акцент и вероятно без потребността постоянно да съблича ризата си. Поне засега.
Той държеше бира. Нейната бира. Дали я беше взел по грешка? Неговата бутилка „Будвайзер“ беше съвсем наблизо.
— Не се притеснявайте — каза Сара. — Вече бях приключила с нея.
На лицето му на мига се появи усмивка — страхотна усмивка, както тя забеляза — и той започна да се смее.
— Шегувам се. Знаех, че е вашата бира.
Сара се присъедини към него.
— Заблудихте ме за секунда — каза тя.
— Съжалявам. Имам малко особено чувство за хумор. Позволете ми да ви взема нова.
— Няма нужда, наистина — възрази Сара. — Съвсем излишно е.
— Боя се, че не е така, ако не за друго, поне за да не разочаровам майка си — настоя той.