— Трябва ми актуалният списък на служителите на „Спортни стоки Уилсън“ в Чикаго, засечен с данните от департамента за моторни превозни средства.
— Клонът му в Чикаго или за целия щат?
— За цял Илинойс — отговори тя.
— Кой е късметлията?
— Джаред Съливан.
— Джаред Съливан от „Спортни стоки Уилсън“ — повтори Ерик на фона от тракането по клавиатурата. — Може ли да ме уреди с безплатна тенис ракета?
Сара се разсмя.
— Това е по-смешно, отколкото можеш да предположиш — каза тя. — Колко време ще ти е нужно?
— Ти с колко разполагаш?
— Най-много две минути. Казах му, че отивам до тоалетната.
— Значи затова жените се бавят толкова дълго.
— Да, сега, момчета, вече знаете какво точно правим. Прикриваме се, за да ви проучим — добави тя. — Звънни ми.
Затвори телефона, приближи се до ъгъла и надникна, за да провери дали Джаред е там, където го беше оставила. Добро момче. Поръча ли вече шотовете?
Сара много добре знаеше името на филма с волейболната топка, наречена Уилсън. „Корабокрушенецът“. На всичкото отгоре и той беше с Том Ханкс.
Въпросът беше как човек, който работи за „Спортни стоки Уилсън“, не го знае? Това беше все едно кметът на Филаделфия да не може да назове боксьорския филм с участието на Силвестър Сталоун.
Ако работиш за тази компания, най-вероятно не би спрял да говориш за „Корабокрушенецът“ и проклетата волейболна топка.
Сара надникна отново зад ъгъла, но гледката ѝ беше препречена от мускулест застаряващ мъж с прошарена брада, който приближаваше по коридора.
Тя бързо се отдръпна, щом той се заклатушка към нея на път за мъжката тоалетна. Лъхаше на текила и одеколон „Олд Спайс“ и очевидно беше прекалил и с двете.
У Джаред имаше и още нещо, което тормозеше Сара. Попита откъде е, но не зададе никакви въпроси за професията ѝ — дори след като разказа за своята. Може и да не беше преднамерено.
А може би просто знаеше отговора на този въпрос.
Мобилният телефон на Сара завибрира в ръката ѝ. Ерик вече звънеше. Какъв човек.
— Можем да се простим с безплатните ракети за тенис. В „Спортни стоки Уилсън“ няма Джаред Съливан.
— Ами в града?
— Има двама Джаред Съливан в Чикаго, а в щата са петима. Двамата от Чикаго са на четирийсет и шест и петдесет и осем.
— Твърде стари са — каза Сара. — А някой в края на двайсетте?
— Този от Пеория: той е на двайсет и девет. Освен това е висок сто деветдесет и три сантиметра. Твоят човек колко е?
— За беда е седнал. — Тя надникна зад ъгъла още веднъж, за да провери дали ще може да го огледа по-добре. — О, мамка му.
— Какво?
— Ще ти звънна по-късно!
Трябва да бягам. Буквално.
Глава 58
Сара мушна телефона в джоба си и едва не се блъсна в дебелака текила/“Олд Спайс“, който излизаше от мъжката тоалетна. Той ѝ избърбори нещо, вероятно „Внимавай!“, а може просто да се беше оригнал.
При всички положения беше вече далечен звук, тъй като Сара тичаше и беше изминала половината разстояние по коридора към бара, където Джаред Съливан или който и да беше той, вече го нямаше.
Тя прекара няколко трескави секунди пред столчетата, на които бяха седели. Единствените следи от присъствието им бяха двете бутилки „Будвайзер“. Неговата беше празна, а нейната — до половината пълна. Или по-скоро до половината празна.
Сара се завъртя и огледа всяко ъгълче в „Кантина“. Нямаше го никъде. Поне не вътре.
Мамка му! Мамка му! Мамка му!
Тя бързо се насочи към главния вход, а стърготините по пода хвърчаха при всяка нейна крачка. Бутна тежката дървена врата и буквално изскочи навън, а горещият нощен въздух я блъсна в лицето.
От лявата ѝ страна две жени пушеха. Приличаха на майка и дъщеря.
— Видяхте ли един мъж да излиза преди около минута? — попита Сара, почти останала без дъх. — С приятна външност, прилича на Матю Макконъхи?
— Току-що излязохме, скъпа — заговори по-възрастната жена и вдигна цигарата си, за да покаже, че тъкмо е запалена.
— Е, ако наистина прилича на Матю Макконъхи, ще ти помогна да го намерим — включи се по-младата и се изкиска.
Сара се насили да се усмихне само за да не изглежда като кучка, но вече беше насочила поглед към паркинга, който опасваше сградата. Три четвърти от колите на него бяха пикапи и беше абсолютно претъпкан.
Тя хукна по посока на часовниковата стрелка. Точно както бяха постъпили полицаите на езерото.
Може да беше паркирал отзад, а може дори да не беше стигнал още до колата си.