Тя затича през паркинга и обиколи постройката. Обиколи я още веднъж. Беше застанала от задната страна до два претъпкани контейнера за боклук и разчиташе предимно на светлината от пълната луна над себе си.
Първо чу звука.
Грохотът от двигател зад нея беше толкова мощен, та имаше чувството, че е застанала на пистата на международно летище „Дълес“. Освен това, щом се обърна, беше заслепена от фарове. Светлините се приближаваха. И то много бързо. Колата се беше насочила право към нея.
Нямаше време за мислене. Засили се. Скочи. Претърколи се. Право между двата контейнера от дясната си страна, а при приземяването на асфалта въздухът от дробовете ѝ беше изкаран.
Марка и модел! Регистрационен номер! Научи нещо!
Когато най-после беше в състояние да вдигне поглед и да се съсредоточи, колата зави зад ъгъла и изчезна. Навън беше толкова тъмно, че дори не успя да види цвета ѝ. Остана с празни ръце.
Не, почакай… не съвсем. Имаше собствената си кола.
Сара се изтласка и хукна към взетия под наем автомобил. Струваше ѝ се, че още има шанс да го догони. Ами да, разбира се, да видим какво може това камаро!
— Мамка му! — извика тя в мига, в който спря очи на него.
Добре, Джаред Съливан знаеше коя е тя. Знаеше също каква кола кара.
Сара спря до задната дясна гума, беше спаднала. Положението при задната лява беше същото.
— Мамка му! — извика отново тя. — Мамка му! Мамка му! Мамка му!
Негодникът беше надупчил и четирите гуми и за още повече яснота беше забил джобно ножче в покрива на колата.
Само че ножът не беше негов.
Сара го измъкна с долния край на ризата си и извади телефона си, за да си светне с него. В дръжката от слонова кост бяха гравирани инициалите Дж. О.
Джон О’Хара.
Това беше джобното му ножче за риболов. И вече не беше в списъка на липсващите неща. Сара беше открила още едно парченце от пъзела.
Глава 59
На следващата сутрин Сара се обади на Дан Дризън, за да обсъди случая с него. Не ѝ се искаше да му звъни, но се налагаше. Беше като ходенето на зъболекар. За вадене на зъб. Без новокаин.
— По дяволите, Сара, би трябвало ти да го преследваш, а не обратното — смъмри я той рязко, но в тона му се усещаше нотка на искрена загриженост. — Можеше да те убие.
— Така е. Би богъл да ме убие, но не го направи — каза тя, застанала до прозореца на стаята си на третия етаж в „Ембаси Суитс“. Пред очите ѝ имаше само кактуси и магистрала докъдето стигаше погледът ѝ. — Вероятно се е криел при езерото и ме е видял с местните полицаи. От този момент нататък е можел да ме убие всеки момент, но е избрал да не го прави.
— Значи ми казваш, че не се е опитал да те прегази с колата си?
— Помислете. Ако наистина това е била целта му, защо му е било да включва фаровете?
— Което трябва да ме успокои? Той знае коя си, а това не е добре.
— Може би ще успея да го превърна в свое предимство. В момента обмислям тази възможност.
— Така ли? — попита недоверчиво Дризън. — Как?
— Още не съм решила, но ще го направя. Преди да размисли и да се върне за мен.
— А междувременно нямаш представа къде е, нито накъде се е запътил. Освен ако не ми кажеш, разбира се, че си разгадала следите, които е оставил.
— Хей, не стигнах ли дотук благодарение на „Одисей“?
— Да, благодарение на късмета си, не мислиш ли? Да имаш идея кое е следващото място, на което ще го отведе „Имате поща“? — попита той саркастично. — Дали няма да се опита да намери някой Джон О’Хара, който работи в поща?
Най-побърканото беше, че всъщност и Сара беше обмисляла такъв вариант.
Не ѝ се искаше да признае, но Дризън имаше право. Убиецът на Джон О’Хара продължаваше да е с предимство пред нея. И вероятно сега наистина беше още по-сериозно.
— Има доста неща, които да свърша тук — настоя тя. — Дори не съм започнала да работя в града. Може да е контактувал и с някой друг.
— Може. Но не искам през цялото време да се оглеждаш през рамо. Каквато и игра да мислиш, че играе, кой може да бъде сигурен, че накрая убитата няма да си ти?
— Значи съм дотук?
— Поне засега. Прибираш се у дома — каза той. — Освен това тук има някой, който иска да си поговори с теб.
— Кой?
Дризън се позасмя. Тя буквално успяваше да види хитрата му усмивка през телефона.
— Кой е? — повтори тя.
— Ще видиш — отговори той. — Прибирай се у дома, Сара. Това е заповед, между другото.
Глава 60
— Можехте малко да ми подскажете — прошепна Сара. — Сериозно.
Дан седеше на съседния до нейния стол, кръстосал дългите си крака под седалката. Беше ведро и ранно утро във Вашингтон, едва седем часът на следващия ден.