Опа.
Дризън се готвеше да ѝ хвърли спасителен пояс, но Монтгомъри го спря с жест, едва доловим, но с безпогрешен подтекст.
Президентът гледаше Сара в очакване. Тя знаеше, че този път не може да се надява на усмивка и шега за финал.
Стегни се, Брубейкър! Още по-добре, кажи му какво мислиш наистина.
— Прав сте, господин президент. Нека опитам отново — успя да каже най-после. — Мотивацията на серийния убиец няма абсолютно нищо общо с вашия шурей. Това е моето убеждение.
Останалите присъстващи с изключение на Дризън едва се сдържаха да не изкажат възраженията си. Това е нелепо! Как бихте могли да сте сигурни на този етап?
Но не искаха да си позволяват волности пред шефа си. Прехапаха езици.
Колкото до президента, той се облегна заинтригуван в креслото си.
— Продължавайте — изрече. — Убедете ме.
Глава 62
В стаята беше толкова тихо, та Сара вярваше, че чува собственото си мигане.
— Господин президент, бих искала да се замислите кое би привлякло убиеца към конкретен О’Хара, бил той вашият шурей или друг — започна тя. — Може да са били съученици, да са имали делови взаимоотношения — на теория би могло да е всичко. И все пак, какъвто и да е мотивът, реакцията на убиеца към познанството му с този Джон О’Хара би трябвало да е толкова властна и неудържима, че се е проявила като потребност да убие кого да е, стига да носи името Джон О’Хара.
— Да не би да казвате, че това е невъзможно? — попита президентът.
— Не. Всъщност е точно обратното. Напълно възможно е — каза тя. — Аз съм убедена, че убиецът се е прицелил в конкретен Джон О’Хара.
— Но той не е моят шурей.
— Точно така.
— Защо не? Господ е свидетел, че си е създал някои врагове.
— Сигурна съм, че е така — отговори Сара малко прибързано. В мига, щом изрече тези думи, ѝ се прииска да можеше да ги върне обратно. — Съжалявам, сър, не влагам неуважение към него.
Президент Монтгомъри лекичко се засмя.
— Няма нищо. Щом Летърман и Лено могат да го критикуват, и вие можете — каза той. — Самият аз също го правя. — Той огледа стаята. — Всъщност важи за всички нас.
— Мисълта ми беше — продължи тя, — че привидно съществува логика убийствата да имат нещо общо с шурея ви предвид неговата… да кажем, прословута репутация. Но за мен логиката се промени.
— След като се срещнахте с убиеца.
— Да — потвърди Сара. — Осъзнах, че този тип можеше да ме убие, ако искаше. Дори доста лесно. Но не го направи. Защо? И кое го накара да ми се разкрие по този начин?
Съветниците на президента на канапето вече не можеха да се сдържат. Искаха и те да се включат в разговора.
— Защото това е игра за него, нали? Играе си с вас — коментира Гилмартин, началникът на канцеларията.
— Да, но нещата са по-дълбоки — отговори Сара. — Той иска да съм уплашена, да живея в страх, а това е невъзможно, ако съм мъртва. Същото важи за истинския Джон О’Хара.
Аманда Кайл, прессекретарят, придоби вид, сякаш току-що е решила загадката в „Колелото на късмета“.
— Значи причината да убива толкова хора с името Джон О’Хара е, за да може истинският да живее в страх?
— Това е моето убеждение — каза Сара. — По същата причина мисля, че онези Джон О’Хара, които вече не са сред живите — като известния писател например, — не са от значение. Това не са убийства за прославяне. Нищо тук не напомня Джон Хинкли.
— Но информацията не е излязла в публичното пространство — включи се Хоторн, заместник-началникът на Тайните служби. — Който и да е „истинският“ Джон О’Хара, той не знае нищо.
— Боя се, че ще узнае — каза президентът. — Както и цялата страна.
— Бихме могли да почакаме още малко, сър — възрази Хоторн. — Бог знае колко са мъжете на име Джон О’Хара, да не говорим за членовете на семействата им. Помислете за паниката.
— До тази сутрин тъкмо за нея мислех — призна президентът. — Но ако умре още някой О’Хара и се узнае, че сме били наясно с тази заплаха, а не сме предупредили никого, чака ни неимоверен скандал.
Сара огледа стаята. В думите на президента определено се усещаше категоричност, тъй като те поставиха край на дискусията. Точка.
— Да започна ли да подготвям изявление, сър? — попита Кайл, която вече нахвърляше бележки в тефтера с жълти листове в скута си.
— Да — каза той. — Но има нещо, което не ми е ясно. — Той се обърна към Сара. — Още не разбирам защо братът на жена ми не може да е истинският, както го наричате вие, Джон О’Хара.
— Ако ми позволите, ще се изразя така — заговори тя. — Да речем, споделите с брата на жена си, че някак е успял да вдъхнови сериен убиец, още повече такъв, който е готов да убие не само него, но и всички с името Джон О’Хара, каква би била първата му реакция?