Историята на пациента от психиатрията в Ел Ей беше различна. Или по-точно нямаше никаква история. Сара беше поискала копие от полицейския доклад, изготвен след бягството му, но още не го беше получила. Освен това в Бюрото не разполагаха с никаква информация за него, което не беше голяма изненада. В много от щатите, особено в Калифорния, си имаха свои правилници и регламенти за опазването на дискретност по повод пациентите.
Най-умният начин да не се съобразява с тях? Добрият старомоден телефонен разговор.
Стига някой да отговори на позвъняването.
Сара беше оставила две съобщения на Лий Макконъл, началник на администрацията в „Игъл Маунтин“. Той, разбира се, по-скоро би позволил да му извадят зъб без упойка, отколкото да обсъжда бягството на пациент под негово наблюдение.
— Трети рунд — измърмори Сара и започна да набира номера.
Не беше сигурна, но ѝ се струваше, че жената, която отговори този път, беше различна от онази, с която беше разговаряла предишните два пъти. Може би някоя заместничка. Това със сигурност би обяснило факта, че жизнерадостно обяви:
— Господин Макконъл току-що пристигна; нека ви свържа — което беше последвано от десет секунди абсолютна тишина, през които Макконъл вероятно гълчеше горката жена, че първо не го е попитала.
Накрая вдигна телефона.
— Агент Брубейкър? Лий Макконъл — каза той. — Какво съвпадение. Точно се канех да ви се обадя.
Да, как ли пък не. И аз точно се канех да пристана на Джони Деп.
Сара разрови бележките си, за да провери името, което си беше записала. Това на пациента на Макконъл. По-скоро на бившия пациент.
Откри го.
— Какво можете да ми кажете за Нед Синклер? — попита тя.
Глава 64
Гласът на Макконъл някак пресекваше. Не беше заекване или друг говорен дефект, а приличаше по-скоро на преглъщане, нещо като диспепсия, сякаш се опитваше да задържи сандвича от ръжен хляб и пастърма, който беше ял на обяд. В резултат на това без причина поставяше ударение на случайни думи.
Това ѝ напомни пародиите на „Монти Пайтън“. А оттам и Джон Клийз…
— Нед Синклер, така ли? Какво… бихте… искали да знаете за него? — попита той.
Сара потисна смеха си и зададе първия си въпрос, съвсем лесен.
— От коя раса е? Бял, чернокож, латиноамериканец?
Ако Нед Синклер не беше бял, разговорът щеше да бъде съвсем кратък.
— Бял е — отговори Макконъл. — Боя се, че досието му не е… пред… мен, така че не мога да ви помогна с ръст и тегло или дори с възрастта му.
— Не можете ли да прецените приблизително възрастта му?
— Бих казал около трийсетте, а може и малко по-възрастен. Не съм общувал много с него; всъщност никой тук… не е успял… истински. Нед Синклер почти не говореше.
Възрастта около трийсетте вероятно беше съвпадение, но тази неразговорливост беше в другата крайност спрямо човека в „Кантина“. Джаред Съливан определено беше приказлив, нямаше никакъв проблем с това.
— Какво още бихте могли да ми кажете за него? — попита тя.
— Вероятно би трябвало да разговаряте с лекуващия психиатър. Нед беше негов пациент известно време, но името му не ми е под ръка — каза той. — Всъщност нека… взема… картона. Ще изчакате секунда, нали?
Преди Сара да е успяла да каже нещо, вече слушаше песента на „Бийтълс“ „Дългият и труден път“, изпълнена на тромбон. Твърде неподходящо заглавие на фонова музика за изчакване.
Провери набързо електронните си съобщения, за да убие малко време. Беше само едно. Единственото ново писмо, откакто беше проверила пощата си на излизане от Овалния кабинет. Покана за следващата държавна вечеря? Място на президентската маса?
Сара се усмихна. Едно момиче има право да си мечтае…
Погледна името на подателя. Кой? Не се сети в началото. После ѝ просветна.
Марк Камбъл. От телефонния ѝ списък.
Той беше шериф на Уинемука, Невада, градчето, в което беше живяла първата жертва Джон О’Хара.
Сара плъзна поглед по темата на писмото и се оживи на мига.
Тя гласеше: „ОТКРИХ НЕЩО“.
Глава 65
Сара бързо щракна върху писмото и се приближи до екрана заради обещаващото „открих нещо“.
Междувременно още изчакваше разговора с Макконъл. Къде търси картона на Нед Синклер? В Кливланд?
Беше говорила с шериф Камбъл от Уинемука, преди да замине за Парк Сити. Логиката беше проста. Щом убиецът на Джон О’Хара беше оставил книгата „Одисей“, вероятно беше подхвърлил нещо и при първата си жертва. Следа, която още не беше намерена.
Тя бе настояла Камбъл да огледа отново местопрестъплението до последния сантиметър, като обърне особено внимание на самия труп.