— Поверете всичките му дрехи още веднъж — беше поръчала. — Чорапи, бельо… всичко.
Сара знаеше, че е досадна, но това просто трябваше да се направи. Понякога се налага да стреляш надалеч, за да уцелиш нещо.
Писмото на Камбъл се отвори в секундата, в която Макконъл отново се появи на линия.
— Съжалявам — извини се Макконъл. — Не можех да го открия, но вече е у мен.
Интересно, беше престанал да поставя ударение на случайни думи, а може и Сара да беше престанала да го слуша толкова внимателно. Слухът ѝ беше отстъпил пред зрението, тъй като беше започнала да чете съобщението на Камбъл.
— Бяхте права — подхвана.
Камбъл обясняваше как хората му огледали маншетите на панталоните каки на първата жертва Джон О’Хара. Разгънали ги и шерифът открил смачкана хартийка, бележка, която се била скрила в гънката на десния крачол като молитвено послание, пъхнато в Стената на плача. На нея имало два реда ръкописен текст.
Заспивайте, дечица, които чувате ръмженето на звяра.
Свидетел направете ме каква забъркал е попара.
Първата мисъл на Сара беше, че това е цитат от стара детска книжка, макар и неизвестна за нея. Прочете текста още веднъж. Може да беше от някое стихотворение. А може и отникъде да не беше — просто от съзнанието на убиеца.
Тя влезе в гугъл, а Макконъл продължаваше да говори. Изреждаше основни факти от живота на Нед Синклер по точки.
— Докторска степен по математика… преподавател в Калифорнийския университет в Лос Анджелис… уволнен преди почти четири години…
Сара преписа редовете от електронната поща.
Макконъл нареждаше монотонно:
— Диагнозата му е обсесивно-компулсивно разстройство… неестествена привързаност към друг член на семейството… сестра му Нора…
— Мамка му! — измърмори тихо Сара, загледана в екрана.
Резултатите от търсенето — те бяха хиляди. Беше пропуснала да сложи редовете в кавички. Добави ги набързо и — бинго — хилядите резултати се превърнаха в един.
Това беше уебсайт на някаква музикална група. Името беше красноречиво.
Сара внезапно скочи от стола и се хвърли към дамската си чанта, която беше на пода зад нея. Вътре в един джоб беше дискът с „Имате поща“. Обърна го да види гърба и прегледа отпечатаните начални надписи от филма. Беше прочела името, знаеше го, но искаше да е напълно сигурна.
Върна се до бюрото и разрови бележките си за „Одисей“. Не се съмняваше, че си е записала името на жената на Джеймс Джойс.
— Как казахте, че се казвала сестрата на Нед? — прекъсна тя с въпроса си Макконъл.
Честото му преглъщане и наблягането на случайни думи се беше появило отново. И все пак точно в тази дума нямаше нищо случайно. Беше право попадение.
— Името на сестра му… Нора — съобщи той.
Глава 66
На екрана на мобилния ми телефон се изписа: „Съдебна медицина Куинс“.
Оставих чашата си с портокалов сок, спрях звука на малкия телевизор в кухнята и отговорих:
— Ало! — още преди второто позвъняване.
— Агент О’Хара, обажда се доктор Папендзикас — чух отсреща.
Съдебният лекар ми звънеше на сутринта, както беше обещал. При това бодър и ранобуден.
— Каква е присъдата ви за нашата двойка от летището? — попитах. — Имате ли добри новини за мен?
— Бяхте прав — каза той.
— Циклозарин?
— И то много.
— Сигурен ли сте?
Очаквах лекар с нюйоркски манталитет да ми отвърне нещо остроумно от сорта на: „Хей, тъпако, ако искаш, потърси второ мнение!“.
Но междувременно се бях издигнал с едно стъпало в очите му. Вече не бях случаен човек с налудничаво предчувствие. Определено бях напипал нещо.
Ето защо онова отношение беше изчезнало. Беше отстъпило встрани.
— Да, сигурен съм, циклозарин е — потвърди той. — Предполагам, имате известен опит с отравяния?
— Да — отговорих.
И то от първа ръка. Да кажем, че много внимавам кой ми готви напоследък.
— Това, разбира се, не е обикновена отрова — уточни той, а гласът му се отдалечи.
Усукваше, за да види какво мога да му кажа, ако изобщо кажех нещо. Буквално четях мислите му. Натоварено летище в Ню Йорк. Смъртоносно вещество, пуснато от терористи.
Аз обаче нямах намерение да влизам в подробности, ако не за друго, то защото не бях сигурен как да тълкувам това. Две мъртви новобрачни двойки, и двете жертва на екзотична отрова. Това не беше все още „почерк“, но — наречете ме Айнщайн — определено не беше съвпадение.