— Не — отговори тя. — Боя се, че само вас.
Повече, отколкото би трябвало да се боя аз?
Седнахме на кухненската маса и я гледах как взема чантата си и вади оттам разни неща, като че ли това беше първият ден в училище. Бележник. Химикалка. Папка. Обаче имаше нещо, което бях сигурен, че не носи.
— Досието ми… НУ? — попитах.
— Също и НР — допълни тя. — Доста прочут сте.
— Прословут по-скоро.
— Виждате ли как се подценявате?
Щом досието ти е маркирано с „Не унищожавай“ и „Не размножавай“, има вероятност да си стигнал няколко пъти до ОР през годините.
Оплескване на работата.
— Очевидно сте видели репортажа в новините — започна тя. — Има един мъж, който убива само хора на име Джон О’Хара.
— Но в новините не споменаха нищо за пола на убиеца, а вие току-що го направихте. Мъж. Знаете ли кой е той?
— Не само това, дори се видях с него. Всъщност пихме бира заедно. Дълга история.
— Много романтично. И аз ли съм го срещал?
— Не знам — призна тя. — Но има нещо, в което съм сигурна. Той никак, ама съвсем никак не ви харесва.
— И по каква причина? — попитах.
— Свързано е по някакъв начин със смъртта на сестра му.
Съзнанието ми веднага започна да възпроизвежда всички случаи, по които бях работил, като бързо сменящи се кадри. Имаше няколко възможности, но усещане в стомаха ме насочваше към конкретно име. По дяволите, бях си спомнил за нея едва преди няколко минути, докато разговарях с доктор Папендзикас.
Като говорим за усещане в стомаха, тя беше истинска отрова отвсякъде. Продължавах да изпитвам болка дори само при изричането на името ѝ.
— Нора? — попитах. — Той е братът на Нора Синклер?
Глава 70
Агент Брубейкър се взираше в мен от другата страна на масата. Ето че бях споменал Нора, а тя не каза нищо в отговор. Нито да, нито не, нито оу. Нямаше кимване, нито дори докосване на върха на носа. Нищо.
Вместо това тя скръсти ръцете си, слаби и с тен.
— Случайно да знаете името на съпругата на Джеймс Джойс? — попита тя.
Странен момент за решаване на литературни загадки.
— Не — отвърнах. — Не го знам.
— Нора. Името ѝ е било Нора Джойс — каза тя. — Знаете ли кой е режисирал филма „Имате поща“?
Това го знаех. Какво да кажа? Доставчикът „Нетфликс“ ти дава възможност да гледаш много филми, за които иначе не би имал време. Освен това вече се появяваше и връзка между нещата.
— Нора Ефрон — отговорих.
Агент Брубейкър изглеждаше малко изненадана от успеха ми във викторината в областта на киното, но продължи:
— А чували ли сте за музикалната група „Нора Уитакър Банд“?
Поклатих глава.
— Не.
— Нито пък аз доскоро. Това е малка група от Филаделфия. Няма хитове, но текстовете им не са безинтересни — добави тя. — По-важното е, знаете ли кой е чувал за тях?
— Предавам се.
— Нед Синклер.
— Братът…
— Братът на Нора, точно така. Беше ми оставил следи при всички жертви и все пак силно се съмнявам да е предполагал, че ще стигна тук преди него — обясни тя. — Просто имах късмет.
— Струва ми се, че това се отнася и за двама ни.
Агент Брубейкър се осведомявала за подробности около бягството на Нед от психиатричната клиника и шефът на администрацията случайно споменал името на Нора. Очевидно Нед някак бе узнал за връзката ми с нея.
Той, разбира се, не беше единственият.
Щом Сара научила името на Нора, свързването ѝ с ФБР се свело до ползване на търсачка в криминалната база данни. След няколко разговора по вътрешната линия вече седяла пред бюрото на Франк Уолш. Представях си физиономията му. Като че си нямаш достатъчно проблеми, О’Хара, та стана мишена на сериен убиец?
— Както споменах, Нед Синклер вероятно ви вини за смъртта на Нора. Фактът, че докато стигне до вас, убива невинни мъже с вашето име, само засилва гнева му — изложи тя.
— И кое точно ме превръща във виновния Джон О’Хара?
Сара ме погледна невярващо.
— Нора Синклер е убивала любовниците си заради пари и вашата задача е била да го докажете. Вместо това вие сте дали ново тълкуване на работата под прикритие и сте се озовали в леглото с нея. Искате ли да продължа?
Не, благодаря. Това е достатъчно. Изясни ми се.
— Обаче не аз убих Нора — наблегнах.
— Да, но дали Нед го знае? Единственото, което би могъл да разбере, е, че убиецът така и не е бил заловен.
— Добре, оставете го да преследва мен. Ще чакам.