— Преди два месеца — отговори Емили. — Рак на панкреаса. Всичко стана много бързо.
Канеше се да добави още нещо, но се спря.
— Какво има? — настоях. — Какво искахте да кажете…
— Нищо, наистина. Просто си спомних какво сподели с мен Оливия, след като ѝ поставиха диагнозата. Заяви, че ракът се дължи на тъга — знаете, заради смъртта на дъщеря ѝ. Смяташе, че тя е отговорна за това.
— Тя много обичаше Нора — отговорих. Не можах да се удържа и продължих: — А да е казвала, че има и син?
Емили се замисли за кратко и поклати глава.
— Нямам такъв спомен.
Хвърлих поглед към Сара, която със сигурност искаше да ме убие на място в коридора, задето съм я повел в преследване на изгубена кауза. В неин плюс, все пак, изглежда, беше решена да извлече максимална полза. Или поне да пробва по всички възможни начини.
— Името на сина ѝ е Нед — заговори тя. — Може би това ще ви помогне.
Не помогна.
— Трябва да имате предвид, че Оливия почти не приказваше в продължение на години — обясни Емили. — Чак след смъртта на Нора започна да ми говори повече. И все пак не може да се каже, че сме завързали приятелство.
Сара слушаше и кимаше, но бях убеден, че в ума ѝ вече се въртят няколко въпроса.
— Оливия тук ли почина? — попита тя.
— Не. Към края беше прехвърлена в хоспис. Там умря.
— А личните ѝ вещи? И те ли бяха изпратени с нея в хосписа?
Емили се поколеба. Сякаш се опитваше да намери начин да отговори, без да лъже. Бях ставал свидетел на подобно колебание безброй пъти по време на разпитите. Очевидно Сара също. Спогледахме се.
— Има ли нещо, което трябва да споделите с нас? — попита Сара.
Беше обикновен въпрос, но тонът и маниерът на „лошото ченге“ от страна на моята партньорка бяха успели да внушат на Емили, че целият ѝ свят ще се срути като къщичка от карти, ако не ни съдейства. Доста смущаващо всъщност.
Дик Чейни можеше да запази за себе си метода давене на сухо. Аз си имах Сара Брубейкър.
Емили нервно се огледа, за да се увери, че никой не надава ухо.
— Изчакайте тук — помоли тя. — Веднага се връщам. Моля ви. Дайте ми минутка.
Тя изчезна в някаква стая зад сестринския офис. След не повече от десет секунди се върна с нещо увито в найлонова торба за пазар.
— Оливия държеше това скрито на дъното на една кутия в гардероба си — изрече Емили. — Знам, че не постъпих правилно, но след всичко, което научих за дъщеря ѝ Нора… ами, просто не успях да се въздържа.
С тези думи тя подаде торбата на Сара.
Глава 73
Аз шофирах, Сара четеше.
„Хей!“ — трябва да съм извикал поне шест пъти, когато гласът на Сара заглъхваше. Беше толкова погълната, та не осъзнаваше, че е престанала да чете на глас.
Датата на първата записка беше девети август 1990 година — точно след като Оливия започнала да излежава присъдата за убийството на съпруга си. Само че не го беше убила тя. Беше Нед. Тя поела вината на седемгодишния си син. Поне така твърдеше.
Би ли лъгала в личния си дневник?
Не можеше да се отрече, че в това, което правехме със Сара, имаше нещо обезпокоително — а също и в онова, което беше извършила сестра Емили Бароуз. Фактът, че Оливия беше мъртва, не го омаловажаваше.
И все пак.
Ако в бележника с кафява кожена подвързия имаше и йота информация, която да ни помогне да заловим Нед Синклер, преди да е убил отново, това оправдаваше действията ни. Нямаше как тази история да бъде повече в духа на Макиавели.
Странното беше, че след като се запознах с Оливия Синклер, имах чувството, че разбира напълно.
— Боже милостиви — простена Сара, спряла насред изречението.
Хвърлих поглед към нея откъм волана. Видя ми се отвратена.
— Какво има? — попитах.
— Нора е била насилвана от баща си — отговори тя. — Системно.
Останалото беше като последните няколко парченца от пъзел. Всичко се намести съвсем лесно.
Нед бил наясно за кръвосмешението и взел нещата в малките си ръце. Фактът, че Оливия е била в пълно неведение относно делата на съпруга си — докато не станало твърде късно, — със сигурност е повлиял на решението ѝ да поеме вината на Нед. Това е бил последният ѝ майчински акт.
Сара продължи да чете. Оливия описваше в пълни подробности вината, която почувствала, както и болката, че децата ѝ ще бъдат изпратени в приют.
Нещата се влошили още повече. Година по-късно тя научила че Нора и Нед са били разделени, изпратени в различни институции за приемна грижа.
Сара внезапно затвори дневника със замах.
— Какво правиш? — попитах.