— Е, ще ме осветлиш ли? Къде отиваме?
— Манхатън — отговори тя. — Трябва да свием по следващата отбивка и да обърнем.
Стрелнах Сара с поглед и се усмихнах на факта, че интуицията — каквото и да ѝ беше подсказала — ѝ действаше като инжекция чист адреналин. Не само на нея, а и на двама ни.
Стиснах волана и го завъртях рязко, за да прекосим осевата линия и да се престроим за платната, водещи на юг.
После изправих волана и натиснах педала на газта, сякаш се опитвахме да се измъкнем от пожар.
— Е, в коя част на Манхатън би желала да отидеш? — попитах с възможно най-спокоен тон.
Глава 81
Още при първата стъпка човек можеше не само да чуе жуженето в сградата на „Ню Йорк Таймс“. Можеше и да го усети.
Двамата със Сара влязохме бързо в огромното фоайе и се загледахме в стотиците окачени малки екрани, по които вървяха откъси от новини и се движеха и сменяха като в синхронизиран танц.
Слязохме от асансьора на двайсет и втория етаж и Сара се представи на млада жена със свежо лице, очила с рогова рамка и с бяла жилетка. Можех да се обзаложа, че тя е единствената рецепционистка в Манхатън, която чете Пруст под бюрото си.
— Госпожица Ласал ви очаква — съобщи тя. — Един момент.
Позвъни в офиса на редакторите и след секунда друга млада жена ни поведе през коридор, по чиито стени имаше снимки на част от стотиците наградени с „Пулицър“ автори на вестника.
— Аз съм личната асистентка на госпожица Ласал, между другото — обяви тя през рамо.
Тонът ѝ беше уверен, но също така и фалшив. Плахостта, която се появи в походката ѝ при приближаването на ъгловия кабинет, не остави и капка съмнение, че е напълно стресирана от шефката си.
Лесно можеше да се види защо.
Емили Ласал, редактор на сватбената рубрика в „Ню Йорк Таймс“ и доайен на висшето общество в Манхатън, беше смущаващ образец на изрядност и приличие. Косата, гримът, тоалетът ѝ — допълнен от два реда бели перли — бяха с напълно завършен вид. Всичко беше обмислено.
Нещата изглеждаха под строг контрол до момента, в който личната ѝ асистентка затвори вратата и ни остави насаме. Тогава госпожица съвършенство буквално рухна.
— Чувствам се толкова отговорна — проплака тя и изведнъж по скулите ѝ взеха да се стичат сълзи. — Аз избрах тези двойки.
Това, разбира се, беше глупаво. Едва ли вината беше нейна. И все пак можех да разбера защо е толкова разстроена. Сериен убиец ликвидираше младоженци по време на медения им месец и тези младоженци ги свързваше само едно — всички те бяха представени в рубриката „Брачни обети“.
— Не бива да вините себе си — зае се да я успокоява Сара, сякаш бе най-близката ѝ приятелка. — Това, което можете да направите, е да ни помогнете.
— Как? — попита тя.
— През последните две седмици рубриката е била посветена на семействата Пиърс и Бреслоу. Семейство Келър, последната двойка, всъщност е било представено почти преди два месеца — заговорих.
— Да, помня — каза Ласал. — Те бяха отложили сватбеното си пътешествие. Завършваха образованието си по право, нали?
— Точно така — потвърди Сара. — Това означава, че между жертвите има петседмична празнина. Изчислихме.
— Или, казано по друг начин, пет седмици, в които са представяни други новобрачни двойки, които още са живи — допълних.
— Защо мислите, че са били пощадени? — попита Ласал.
— Нямам представа. Всъщност първо искаме да се уверим, че е точно така — обясних. — Поне една от тези двойки може още да е на сватбено пътешествие.
— О, господи — ахна Ласал, разтърсена от реалността.
Имаше нещо още по-лошо от три мъртви младоженски двойки от „Брачни обети“.
Четири мъртви двойки.
Глава 82
— Никога не съм виждала нещо толкова прекрасно — ахна Мелиса Козмър, щом приближиха горната част на водопада Макахику в Национален парк Халеакала в Мауи.
— Аз също — каза съпругът ѝ Чарли Козмър.
Но той не гледаше великолепния шейсетметров водопад, а се възхищаваше на съпругата си, негова жена едва от седмица. Никога през живота си не се беше чувствал такъв късметлия и толкова щастлив. За него Мелиса беше слънцето, луната и звездите в едно.
Нарече я дар от небесата, когато ги интервюираха за рубриката „Брачни обети“ в „Таймс“.
Чарли съжаляваше единствено, че родителите му, които бяха загинали в самолетна катастрофа преди пет години, така и не можаха да я зърнат. „Открил си половинка за чудо и приказ“, така би казал баща му, Чарли беше сигурен в това.
— Хайде — подкани го Мелиса с дяволита усмивка. — Нека да видим колко можем да се доближим до ръба.