Тя хвана Чарли за ръка и двамата тръгнаха през гъстите бананови дървета и високата трева, влажна от мъглата. Времето в Мауи винаги беше впечатляващо, но в този ден природата наистина беше надминала себе си. Небето искреше почти в неоновосиньо.
Туристическата им група и официалната пътека до водопада — от която лекичко се бяха отклонили — бяха може би на стотина метра от тях. Младоженците не възразяваха срещу маршрута, просто им се виждаше, че е малко пренаселено. Прекалено много туристи с раници. Те искаха единствено да се насладят на тази красота насаме.
— Внимателно — предупреди я Чарли, тъй като теренът ставаше по-стръмен към ръба.
Вече се бяха приближили до бученето на водата и не чуваха нищо.
— Какво? — попита Мелиса и вдигна глава към него.
Няма значение, помисли си той. Просто беше стиснал ръката ѝ още по-силно. А му се щеше цялата да я стисне в прегръдките си.
Чарли игриво притегли Мелиса към себе си и се загледа за миг в очите ѝ, преди да целуне меките устни. Тя отвърна на целувката му и сякаш в този момент и двамата си помислиха едно и също.
Какво впечатляващо място за правене на любов.
Двамата бавно се отпуснаха на тревата, без да се отделят един от друг. Толкова влюбени, така изпълнени със страст.
Бяха дотолкова вглъбени в емоцията, та изобщо не забелязаха, че някой стои зад тях.
Глава 83
Покажете се, покажете се където и да сте…
Фарут Пасан разполагаше с всичката необходима информация за младите Чарли и Мелиса Козмър, включително и как изглеждат. Направо от младоженската рубрика на „Ню Йорк Таймс“ беше изпратена непринудена снимка на усмихнатата двойка на дансинга по време на сватбеното им тържество в хотел „Сейнт Реджис“.
Заглавието над тях гласеше „Брачни обети“.
Знам, че сте някъде там, Чарли и Мелиса. Къде се криете?
Фарут се движеше по маршрута, по който по-рано беше минала групата и от който младоженците се бяха отклонили. При всяка крачка плъзваше поглед и оглеждаше наоколо, без да пропуска и сантиметър от терена.
Наричаха Халеакала национален парк, но в повечето участъци приличаше направо на джунгла. Дърветата, сключените клони, месестите зелени листа бяха толкова гъсти, че усещането беше почти зашеметяващо.
Цареше и оглушителен шум.
Чуруликането, крясъците и песните на повече от четирийсет вида птици в парка бяха непрестанни, но бяха нищо в сравнение с грохота от водата на отделните водопади по маршрута.
Фарут тръгна към най-големия от тях с пълното съзнание, че няма отбивка от пътеката, която да води към него.
Разбира се, това не означаваше, че авантюристичната млада двойка не би се изкушила да се наслади на гледката.
Фарут си проправяше път през огромните бананови дървета, но почти беше готов да се откаже и да си тръгне. Беше толкова близо до водата, но не виждаше нищо друго.
Почакай секунда. Стой.
Сред високата трева близо до самия ръб нещо мърдаше. Приближи се на още няколко крачки и видя какво е. Или по-скоро кой е.
Елементът на изненада определено присъстваше.
Фарут се усмихна. И как не? Тези двамата нямаха ни най-малка представа, че някой иска да ги убие.
О, ами…
Усмивката изчезна от лицето на Фарут, той пое дълбоко въздух. Пръстите му бяха само на сантиметри от ножа, затъкнат в колана му.
Беше време да съобщи новината на Чарли и Мелиса.
Меденият им месец беше приключил.
Глава 84
— Няма да повярваш — каза Сара, щом затвори телефона в импровизирания ни щаб на ФБР, който всъщност беше свободна конферентна зала в сградата на „Ню Йорк Таймс“.
Не можех да отгатна нищо по изражението ѝ.
— Открили ли са ги? — попитах.
Тя избухна в смях.
— О, да, открили са ги — потвърди. — Всъщност самият надзирател от парка е имал честта. Оказало се, че решили да се отклонят от организираната група гости на хотела.
— И къде са били?
Тя ми разказа. Включително и какво са правили, когато ги открил рейнджърът.
— Можеш ли да си представиш?
Усмихнах се.
— Ще се постарая.
Този отговор ми спечели един от онези полушеговити-полунеодобрителни погледи, които жените усъвършенстват още от каменната ера.
— Ще ти помогна ли, ако намаля осветлението? — пошегува се тя.
— Възможно е.
— А ако пусна Бари Уайт?
— Това вече е друга работа. Струва ми се, че виждам картинката.
Никой не можеше да ни вини за малкия майтап. А и както казваше баща ми с бутилка „Балантайн Ейл“ в ръка: „На когото не му харесва, да иде да се гръмне“.