Навън бяха четирима срещу един. Не беше нужно да съм букмейкър, за да ми се понрави подобно съотношение. Ала онова, което последва — мъртвешката тишина и ужасяващото усещане, което ме обземаше — не ми хареса. Никак.
Двамата със Сара не можехме да направим нищо. Радиостанцията на агент Карвър беше замлъкнала. Всички радиостанции бяха замлъкнали.
Пропълзях по пода, посипан със стъкла, и се долепих към стената до прозореца.
— Какво правиш? — прошепна Сара с тон, който подсказваше, че каквото и да е то, не бива да го правя.
И все пак беше наложително да погледна. Трябваше да се опитам да разбера какво е положението. Да надникна набързо, само това.
Не беше достатъчно набързо.
Главата ми едва се беше показала зад страничната част на рамката на прозореца и — бум, бум, бум! — едва не ме уцели между очите. При звука на изстрелите инстинктивно отметнах врата си назад, а в бунгалото се посипаха още стъкла.
— Мамка му! — процеди Сара.
На мига разбрах какво си мислеше. И аз си мислех същото и то не беше „какъв невероятен късметлия съм, че съм жив“.
Грабнах радиостанцията и натиснах бутона с палец.
— Карвър! — заговорих. — Карвър, там ли си?
Той не отговори.
Опитах отново и отново, но последва само тишина. Опитах и на другите честоти, тези на останалите агенти. Четирима срещу един, за бога!
И никой от тях не отговори. Нищо. Нито звук.
Глуха линия.
Усещах как потта се стича по челото ми, а сърцето ми бие учестено. Какво ставаше отвън, по дяволите?
После го чух. Радиостанцията ми отново изпращя, а след това се чу и гласът на Карвър, който се появяваше и изчезваше. Силите му едва стигаха да натисне бутона, какво остава да каже нещо.
— Трима… свалени — успя да промълви. — Помощ…
Не се чуха повече думи, само звукът от затрудненото му дишане. Беше ужасно, просто ужасно. А след това стана още по-зле.
Бум, бум, бум!
Още три залпа стрелба се чуха по радиостанцията, а пронизителният звук не остави съмнение, че изстрелите бяха произведени от кратко разстояние. От няколко метра. Може дори по-малко.
Дишането на Карвър вече го нямаше. Него го нямаше. Остана само ужасяващото чувство, което ме беше обзело, но хиляди пъти по-лошо. Затъвах в него.
— Трябва да се махнем оттук — казах на Сара.
Само че беше прекалено късно. Звукът от стъпки, който приближаваше към нас, отново беше нарушил тишината.
Бяхме заложили капан на Убиеца на младоженци, а сега ние се бяхме озовали в капана.
Той пристигаше.
Глава 91
Почти не виждах Сара в другия край на бунгалото, но чувах, че се премята през канапето. Зад него ли се криеше?
Не.
— Намерих го! — обяви тя и плесна нещо с ръка.
Един от фенерите.
Нямаше време да обсъждаме стратегията си. Осланях се на вярата, че мислим по един и същ начин. Ако носеше очилата за нощно виждане, тя щеше да го заслепи със светлината. Ако не, фенерът щеше да остане угасен и щяхме да имаме равен старт. Никой нямаше да може да вижда.
В момента чувах единствено приближаващите стъпки. Вратата на бунгалото се намираше от дясната ми страна; прозорецът — или поне което беше останало от него — от лявата. Бях долепил гърба си до нашарената с чворове чамова ламперия почти със същата сила, с която стисках пистолета си.
Дишай, О’Хара, дишай.
Само кратка секунда — двамата със Сара разполагахме единствено с това. Наведен ниско долу, се чувствах като защитник, който се опитва да предотврати светкавичната атака на куотърбека. Ако успеехме да преценим времето, щяхме да победим.
Ами ако не успеехме?
Продължавах да се ослушвам. Стъпките се усилваха все повече и повече. После се случи най-странното нещо. Бях толкова неподготвен за това, че успях единствено да замръзна на място.
Стъпките престанаха да се усилват. Като че ли бяха заглъхнали. Не, това не беше точният израз.
Изчезваха.
Той не тичаше към нас, тичаше покрай нас. И сега се отдалечаваше.
Двамата със Сара скочихме и хукнахме вън от бунгалото, а светлината от фенера ѝ осветяваше пътя ни. Не можехме да го видим; той имаше твърде голяма преднина. И въпреки това знаехме накъде отива.
На около стотина метра надолу по пътечката имаше малко уширение на пътя, където беше паркиран джипът ни. В жабката имаше дори талон с измисленото ми име, Зак Уелкър. Въобразявахме си, че сме помислили за всичко.
— Мамка му! — изкрещях в мига, в който чухме звука от двигател в края на пътеката.
Той вече беше в колата си. Негодникът сигурно беше паркирал точно до нас.