— Ключовете са у теб, нали? — попита Сара тичешком.
Тя беше доста по-напред от мен и почти не се беше задъхала. Очевидно бягащата пътека не ѝ беше непозната.
— У мен са — отвърнах и за всеки случай отново се уверих, че са в джоба ми.
Едва дишах. Гърдите ми горяха.
В съзнанието си вече бях зад волана и се бях впуснал в преследването с пълна сила. Разполагахме с идеалните за това дадености, криволичещ тесен път в нощта, обграден от опасно близки дървета. Бих угасил фаровете, за да се водя само по неговите светлини, а ако и той се опиташе да направи същото, щях да следвам стоповете му. Като нищо и двамата щяхме да се нацелим в масивния ствол на някой бор.
Да те видим дали шофираш толкова добре, колкото стреляш, мръснико.
Със Сара стигнахме до малкия паркинг. Джипът ни беше там и ни чакаше. Извадих дистанционното от джоба си, за да отключа вратите, и макар че цареше непрогледен мрак, успях да забележа нещо.
Сара също го видя.
Джипът беше прекалено близо до земята.
Сара освети предните гуми с фенера. След това огледа и задните. Всичките бяха спаднали.
Заритах гневно вратата, а Сара вдигна поглед към нощното небе.
— Мамка му, не отново! — изкрещя тя.
Глава 92
Не беше необходимо много време сътрудничеството, което Дан Дризън и Бюрото бяха постигнали, да се прекрати. По-точно да се разпадне.
Вестникът се беше съгласил да представи материал, предназначен за Убиеца на младоженци, с цел да го хванем. В замяна трябваше да получи ексклузивни подробности около залавянето му. Трябваше.
За беда, нещата в живота невинаги се развиват според очакванията ни.
Сега историята беше отпечатана точно там, на първа страница — в най-горната дясна колонка под заглавието, — така че целият свят да я види.
— Недей, О’Хара. Недей да се обвиняваш — увещаваше ме Дризън. Двамата със Сара се намирахме в офиса му в Куонтико. Флаговете бяха свалени до половина. Самочувствието ни беше още по-ниско. — Вината не е твоя.
Сара ми беше казала същото, всъщност дори няколко пъти. Отговорих на Дризън същото, което бях казал на нея.
— Идеята беше моя. Как бих могъл да не съм виновен?
Единствените имена, споменати в статията, бяха тези на загиналите. Броят им беше достигнал десет: трите новобрачни двойки плюс четиримата агенти. Там, където се споменаваше за агент Карвър, пишеше, че е бил женен с двама синове. По-големият бил тринайсетгодишен, точно като Джон Джуниър.
Докато ми шиеха рамото в болница „Шенандоа Мемориъл“, си мислех как последната дума, която беше изрекъл Карвър, беше „помощ“. Само да можех да му я осигуря. Знаех, че това ще ме преследва завинаги.
Дризън се облегна на стола си и скръсти ръце. Примигна бавно и отпусна брадичката към гърдите си. Беше очевидно какво си мисли, докато ме гледаше. Какво да правя с тоя човек, по дяволите?
С него се бяхме срещнали очи в очи само преди няколко дни, но той беше чел досието ми. Знаеше какво представлявам. Аз бях Джон О’Хара, агент, обсебен до такава степен от идеи за отмъщение за смъртта на жена си, че бях отстранен от Бюрото — само за да се превърна в мишена на сериен убиец като последица от стар случай, заради който едва не ме бяха уволнили, след като бях спал със заподозряна.
Но почакайте. Това е едва върхът на айсберга. Има и още.
Докато бях отстранен, поех задачата да разследвам убийството на сина и снахата на Уорнър Бреслоу и така се натъкнах на друг сериен убиец, който изби четирима агенти заради моя план, който се оказа ужасно, кошмарно и непоправимо погрешен.
По дяволите, това не може да се случва на мен, самият аз не бих го повярвал.
Най-лошото беше — а също така бях сигурен, че и Дризън е наясно с това, — че сега освен желанието за мъст бях обсебен и от чувство за вина. Много хора не успяваха да се съвземат от подобна поредица удари.
Дали аз бях един от тези хора? Бях ли изпаднал в нокаут? Отписан ли бях?
Ето какво би искал да знае Дризън.
— Кажи ми нещо, Джон — заговори той.
Преди да е успял да довърши, телефонът на бюрото му иззвъня. Секретарката му се извини за прекъсването, но имало обаждане за него, което си помислила, че ще иска да приеме.
— Кой е? — попита Дризън.
— Детектив Брайън Харис от Полицейското управление на Ню Йорк — отговори тя.
Дризън присви очи. Определено не познаваше този човек. Вдигна слушалката.
— Дан Дризън — представи се той.
Наблюдавах го, докато слушаше. Който и да беше този детектив Харис, не му беше нужно много време, за да се разбере, че да, Дризън искаше да приеме това обаждане. Всъщност Дризън се пресегна за химикалка с такава скорост, че едва не бутна чашата си с кафе.