— Върху какво работиш? — попитах.
— Обновявам си страницата във фейсбук — отговори той. — В лагера няма да ни позволят.
Да, знам. Това е една от причините, поради които отиваш, спортисте. Видеоигрите, мобилните телефони и лаптопите са забранени. Само свеж въздух и майката природа.
Минах зад него и хвърлих поглед към неговия макбук. Той на мига подскочи и закри екрана с длани.
— Тате, това е лично!
Никога не съм искал да съм от родителите, които шпионират децата си или тайно проверяват компютъра им, за да се уверят, че не казват или правят нещо нередно. Но също така знаех, че в интернет няма лични неща.
— Щом публикуваш нещо в мрежата, целият свят може да го види — уточних.
— И?
— И трябва да внимаваш, това е.
— Внимавам — отговори той.
Беше извърнал поглед.
В моменти като този Сюзан много ми липсваше. Тя щеше да знае какво да каже и, което е също толкова важно, какво да не казва.
— Джон, погледни ме за секунда.
Той се извърна бавно.
— Вярвам ти — казах. — Проблемът е, че и ти трябва да ми имаш доверие. Опитвам се само да ти помогна.
Той кимна.
— Татко, напълно наясно съм за опасностите и психарите. Не давам лична информация или други такива неща.
— Добре — отговорих.
И с това се приключи.
Или поне така си мислех. Излязох от стаята на Джей Джей, без да имам и най-малка представа, че ми предстоеше да се хвърля в един от най-големите и объркани случаи в цялата си кариера.
И тъй бързо, колкото е нужно да изречете „вечерята е сервирана“, нещата щяха да се отприщят.
Глава 7
— Знаете ли как наричат италианците вечерята на открито? — обърна се към двамата си внуци Джуди, като че ли седяха на чиновете си в класната стая, а не на кръглата маса във вътрешния ни двор.
Майката на Сюзан беше работила като начална учителка в продължение на двайсет и осем години. Старите навици със сигурност не умират лесно.
— Скъпа, остави момчетата на мира — прекъсна я Маршал, докато режеше голямо парче говеждо на филийки. — Училището приключи.
Джуди невъзмутимо игнорира забележката му. Бракът им бе по-дълъг и от учителската ѝ кариера.
— Алфреско — продължи тя. — Означава „на чист въздух“. След това повтори думата бавно, подобно на произношението от онези касетки за учене на езици по системата „Берлиц“. — Ал-фрес-ко.
— Охо, чакай малко, този го познавам — заяви Маршал и набързо смигна на момчетата иззад очилата си с телени рамки. — Ал Фреско! Двамата с него се бихме заедно във Виетнам. Добрият стар Ал Фреско. Страхотен образ.
Макс и Джон Джуниър се развеселиха. Винаги се радваха на шегите на дядо си. Дори Джуди се подсмихна лекичко.
Колкото до мен, аз също се усмихвах. Гледах масата и семейството, което беше съсипано от трагедията, но някак беше успяло да се възстанови и да продължи напред.
Хей, да имаш някаква идея как ти да се възстановиш и продължиш напред, О’Хара? Може би, ако си вземеш значката? Някакво подобие на живот? Да? Не?
След две минути Джуди дори правеше нещо, за което не се бе осмелявала от смъртта на Сюзан. Говореше за нечия чужда смърт. Имаше период, в който само споменаването на тази дума я караше да избухне в плач.
— В новините по-рано видях нещо наистина ужасно — заговори тя. — Итън Бреслоу и лекарката, за която се ожени, били убити по време на медения си месец.
Маршал поклати глава.
— Не съм вярвал, че ще кажа това, но наистина ми е жал за баща му.
— Чакайте… кой е Итън Бреслоу? — попита Джон Джуниър.
— Синът на много богат човек — отговорих.
— Много, много богат човек — добави Маршал. — Уорнър Бреслоу е нещо като Доналд Тръмп… само че не толкова скромен.
Джуди го стрелна с неодобрителен поглед, при все че не беше на противно мнение. Егото на Уорнър Бреслоу имаше световна слава. На него беше посветена дори отделна страница в уикипедията.
— Хванали ли са убиеца? — попитах.
— Не — отговори Джуди. — В новините казаха, че няма свидетели. Били са в Търкс и Кайкос, струва ми се.
— Търкс и къде? — попита Макс с известна несигурност дали това не е поредният урок на баба му.
— Търкс и Кайкос — поясни тя. — Това е остров на Карибите — по-точно група острови.
Джуди подхвана кратък урок по история за Карибския басейн, а аз чух телефонен звън от къщата. Канех се да стана, но Маршал ме изпревари.
— Аз ще вдигна — каза.
След по-малко от двайсет секунди се върна на масата, напълно шокиран и объркан. Беше покрил телефона с ръка.
— Кой е? — попитах.
— Уорнър Бреслоу — отговори той. — Иска да разговаря с теб.