Почуках.
След като не чух нищо, почуках отново.
Пак нищо.
Този път Сара посегна към вратата. Хвана топката и я завъртя. Опитът си струваше.
Е, как мислите…
Добрата новина? Вратата беше отворена.
Лошата новина? Вратата беше отворена.
На човечето, което размахва червения флаг в главата ми, изведнъж му се отвори работа.
Къде влизахме, по дяволите?
Глава 96
В коридора беше толкова тихо, че скърцането на пантите ми звучеше като излитане на самолет.
Вратата бавно се отвори. Никой не помръдваше.
Преброих до пет. След това до десет. Накрая извиках:
— Робърт, вътре ли си?
Дори и да беше, не отговори.
Някой ме побутна и се оказа, че един от полицаите ми подава телескопично огледало или, както обичах да го наричам аз, „ку-ку“. То щеше да помогне да не ми пръснат главата. Вече бях рискувал и едва не ми се беше случило в бунгалото със Сара. Нямах желание да насилвам късмета си.
Промуших огледалото покрай вратата и видях тесен коридор с две врати от двете страни, които бяха открехнати. В края на коридора очевидно имаше малка дневна. Виждаха се канапе, телевизор с плосък екран и лампа до масичката.
От Макинтайър нямаше и следа. Високия метър и осемдесет широкоплещест мъж с късо подстригана червеникава коса и квадратна челюст, както ни го беше описала Марта Коул, го нямаше.
Поклатих глава към Сара и тя веднага влезе в действие. Обърна се към Харис и двамата полицаи, вдигна два пръста и посочи към себе си и към мен.
Превод: Влизаме по двама. Той и аз ще сме отпред.
Това момиче очевидно не се смущава да е в центъра на събитията, нали?
Три… две… едно…
Двамата със Сара минахме през вратата с вдигнати пистолети глок, насочени към коридора. Застанах пред кухнята; тя — пред банята.
— Чисто! — извиках.
Чух как Сара дръпна завесата в банята.
— Чисто! — съобщи тя.
— Чисто! — чухме откъм дневната.
Върнах се към коридора и пресрещнах Сара. Останалите от групата бяха пред нас, включително и Харис. Предполагах, че има още една стая, спалнята. Също така предполагах, че положението там няма да се различава особено. Чисто.
Вместо това чух двама полицаи да се провикват едновременно.
— Труп!
Моля?
Двамата със Сара завихме по коридора и влязохме напряко в спалнята през дневната. Полицаите още стояха там и се взираха мълчаливо в него. Приличаше на някоя от онези извратени побъркани творби от пърформанс. Можеше да се нарече „Мъртвият жених“.
Робърт Макинтайър — с червеникава коса и квадратна челюст — беше вързан за стол, облечен в смокинг, който някога е бил хубав. Сега беше надупчен от куршуми и облян в кръв. Ако куршумите не го бяха убили, то със сигурност ножът, забит в сърцето му, беше успял.
Освен това не беше просто какъв да е нож. Наведох се да го огледам по-добре. Дръжката от масивно сребро отразяваше светлината от прозореца.
— Това каквото си мисля ли е? — попита Сара.
— Определено — отвърнах. — Нож за торта.
Мамка му, това е тя — Марта Коул!
Веднага се извърнахме към Харис, който вече беше извадил радиостанцията си, за да влезе в контакт с диспечера. И той беше свързал нещата също като нас.
— Мамка му. Май взехме само телефонния ѝ номер… Можем да го проследим, за да стигнем до адреса, но…
Каква беше вероятността да ни е дала истински телефонен номер? Бих казал, че клони към нула — можеше да се сравни с шанса „Къбс“ да спечелят суперкупата.
Сега ставаше ясно защо отказа да я закарат до дома ѝ от участъка. Каза, че искала да повърви, за да си „проветри съзнанието“. И кой би я винил в онзи момент?
— Почакайте! — възкликна Сара.
Всички се извърнахме към нея. След това се извърнахме да видим в какво се е загледала.
В леглото.
Така се бяхме втренчили в Макинтайър, че не бяхме забелязали очертанията под завивките. До този момент.
Това друг труп ли беше? Друг убиец?
Не, по-лошо. Много по-лошо.
Беше убиецът на всички нас.
Глава 97
Заобиколихме леглото в полукръг. Аз бях в единия край, Сара в другия.
— Хвани ъгъла — каза тя.
Хванахме горната завивка, вдигнахме я и я заметнахме назад. Не знаех какво да очаквам, но определено не беше това, което видях.
Какво, по дяволите…
Приличаха на кислородни бутилки, на някакво водолазно оборудване. Бяха шест и лежаха по дължината на леглото.
— Какво пише отстрани — попита полицаят, застанал до мен.