За по-голяма тежест на думите си тя посочи към вратата като кръстоска между гестаповец и Бейб Рут, обявяващ своя хоумрън.
Разбира се, като експерт по грешните ходове можех да ѝ подскажа, че е добре да спреш, докато си в печеливша позиция.
За секунда хладнокръвието и извинителният тон на Дризън се превърнаха в апокалиптичен гняв. Той заговори на ниската набита жена с глас, за който трудно можеше да се повярва, че е човешки, така бързо и гневно, че би било смешно, ако не беше така страховито.
В този момент осъзнах. Дризън не беше просто шеф на Сара. Той беше неин ментор — неин равин, бащинска фигура. И двамата копнеехме тя да се оправи.
Ама как пък умееше да крещи, шапка да му свалиш.
След малко Дризън поспря за секунда, но само да си поеме дъх, а след това се чу най-прекрасният звук на света… глас, който не бях сигурен, че ще чуя повече.
— Боже, човек не може ли да поспи тук?
Едновременно се обърнахме към Сара, която сега лежеше в леглото с отворени очи. Дризън се усмихна. Аз се усмихнах. Дори сестрата се усмихна.
А след това се усмихна и Сара.
Щеше да прескочи трапа.
Глава 114
Искаше ми се да се втурна към нея. Да я прегърна. Поне да подържа ръката ѝ и да я почувствам в своята.
Не можех да направя нито едно от тези неща.
Докато Дризън беше в стаята, аз бях просто колега на Сара от ФБР, който се радва, че тя ще оцелее. Усмивки на облекчение — от прилично и платонично разстояние.
Лекарят на Сара беше извикан. Щом той пристигна, Дризън ми махна от ъгъла на стаята до вратата. Вече нямаше крясъци и поучения в лицето ми. Може да го припишете на радостната атмосфера в стаята. Но щом заговори, тонът му беше непреклонен. Беше крайно сериозен.
— Ето какво предстои, без значение дали ти харесва, или не — започна той и уточни подробностите по престоя ми в „хотел Бюрото“ в Ню Йорк с неизвестна продължителност, докато Синклер бъде заловен. Домашен арест при всички положения. — Ясно ли е?
Единственият избор, който ми се даваше, беше дали да взема със себе си момчетата от лагера.
— Помисли си, докато проведа няколко телефонни разговора — поръча Дризън и посегна към мобилния си телефон.
Излезе от стаята и най-после ни остави сами със Сара. Болниците са като голяма въртяща се врата и никога не се знаеше кога може да се върнат сестрата, докторът или Дризън, затова пристъпих бързо към неотложното. Целувката. Прегръдката. Шанса да ѝ кажа, че ме уплаши до смърт. Единственото, което не беше нужно да ѝ казвам, беше, че не бях изпитвал подобно нещо, откакто съпругата ми беше починала.
Сара го беше разбрала.
— Разпознах го — каза тя. Имаше предвид Синклер. — Но той ме разпозна пръв. Изпревари ме.
— Само с част от секундата — успокоих я.
Тя погледна рамото си, а после и другата ръка, които бяха плътно превързани.
— Това беше достатъчно.
Стиснах дланта ѝ и се усмихнах.
— Имаше късмет.
Както се очакваше, без да почука, в стаята влетя друга медицинска сестра. Бързо пуснах ръката на Сара, въпреки че тази сестра беше толкова ангажирана с букета от жълти лилиуми, който носеше, та едва ли беше от голямо значение.
— Току-що пристигнаха за вас — обяви тя. Остави ги на перваза на прозореца, но преди това зарови нос дълбоко в букета и вдиша дълбоко. — Ухаят невероятно.
Сара извърна поглед към цветята, а после обратно към мен. Това бяха поне две дузини прекрасно аранжирани лилиуми.
— Не гледай към мен; не съм ги изпращал — казах.
Тя се засмя.
— Със сигурност не е бил и Дризън. Цветята не са в стила му.
— Може да е стандартна оперативна процедура за Куонтико — пошегувах се. — По дузина за всяка огнестрелна рана.
Приближих се към букета и забелязах малък хартиен плик до ръба на стъклената ваза. Извадих картичката и я прочетох наум.
— От кого е? — попита тя.
Не отговорих веднага. Четях картичката за втори път и мислех. Мислех трескаво.
Сара попита отново:
— Джон, от кого са?
Обърнах се към нея и поклатих глава.
— Дотук с теорията ми за Куонтико — заявих.
— Какво искаш да кажеш?
— Трябва да са объркали имената. Тези са за някаква Джесика Бейкър — казах. — Ще ида да уточня с медицинската сестра.
Приближих се към Сара и я целунах по челото. След това излязох от стаята, качих се в асансьора и излязох от болницата. Не отивах да се видя с никаква медицинска сестра. Също така се постарах Дан Дризън да не ме види.
Не ми беше приятно да лъжа Сара, но щеше да е още по-зле, ако се налагаше тя да лъже, за да ме прикрива. Буквално чувах как Дризън проклина и как пита Сара къде съм отишъл, по дяволите.