Тя нямаше да може да му отговори. Никой не бе в състояние да каже накъде се бях запътил.
Следвах собствения си инстинкт.
Глава 115
Дъждът не спираше, биеше толкова силно по предното ми стъкло, че чистачките едва успяваха да насмогнат. Ако шофирах, щеше да ми се наложи да отбия. Само че не шофирах.
Бях прекарал последните два дни, паркирал на входната алея на гробище „Кенсико“ във Валхала, Ню Йорк. За да стигна дотук, бях взел два полета от Бърдуд, Небраска, бях наел кола от летището в окръг Уестчестър и се бях отбил в местния крайпътен магазин за храна и вода.
Единственото друго място, на което бях спирал, беше „Рейдио Шак“, откъдето си купих зарядно за мобилния телефон, включващо се в запалката на колата. Дългокосият служител, който се шляеше из магазина, се опита да ми продаде и допълнителна батерия, осигуряваща възможност за шест часа разговори допълнително.
— Благодаря за информацията — казах му аз.
С други думи, „благодаря, но не, благодаря.“
Истината беше, че и това време за разговори, с което разполагах, не ми беше нужно. Не можех да рискувам да бъда проследен чрез джипиес, затова включвах телефона на всеки час, и то само за да проверя съобщенията си.
Тези от Дризън намаляха след първите двайсет и четири часа. Колкото до Сара, не очаквах да получа такива от нея и те не пристигнаха. вероятно малко се сърдеше, че я държа в неизвестност, но като цяло беше наясно, че си имам причини. Тя съвсем скоро щеше да ги узнае. Единственият въпрос беше дали съм на прав път.
След като огледах полето с надгробни плочи, за трилионен път взех картичката, която Нед беше пратил с цветята. Не беше нужно да я чета отново; бях запомнил написаното. Всъщност бях учил това стихотворение наизуст за часовете на госпожа Линдстрьом в единайсети клас в гимназията „Кийт“.
Дълбок и чуден е лесът.
Разбира се, Нед не беше подписал картичката. Не беше нужно. Очакваше да се досетим, че цветята са от него.
Но защо това стихотворение? Защо беше избрал точно „Спиране край гората в снежна вечер“ на Робърт Фрост?
Какви обещания трябва да спазиш, Нед?
Бях убеден, че отговорът на този въпрос е в другата ми ръка.
Това беше писмото, което бях открил зад снимката на Нора, заровена на дъното на раклата за играчки под леглото на Нед. Още не бях разбрал защо беше събирал всичките тези коли делориън. Знаех обаче защо беше запазил писмото. То беше от Нора.
Започваше с думите: „Скъпи мой братко…“
Тонът беше типичен за по-голяма сестра и изпълнен с обич, като цялата първа страница се състоеше от въпроси относно работата и живота на Нед в Калифорния. Нямаше съмнение, че истински бе държала на него. „Толкова се гордея с теб“, беше написала много пъти тя.
Следваше втората страница.
Фокусът се изместваше върху нейния живот и в тона мигновено се усещаше злокобна нотка. „Ти си единственият човек, на когото мога да кажа това, Нед.“
Беше се влюбила в „неподходящ мъж“, различен от това, за което се беше представял. Всичко се беше оказало лъжа. Професията му, намеренията му, дори името му.
„Аз съм в опасност, усещам го. Агент О’Хара ще се превърне в причина за моята смърт, Нед.“
Беше се изразила съвсем лаконично; нямаше повече подробности. Само молба, в случай че предчувствието ѝ се сбъдне.
„Обещай, че ще идваш да ме посещаваш. Носи ми жълти лилиуми, както направи след онази ужасна нощ, когато бяхме малки, когато бяхме просто деца.“
Това беше причината да продължавам да седя в колата под проливния дъжд. Чаках ли, чаках Нед най-сетне да се появи. Да спази обещанието си към Нора.
Глава 116
В далечината се виждаше жълто петно, което се движеше бавно през пороя. Наведох се напред дотолкова, че клепките ми буквално опряха в предното стъкло, когато примигнах и присвих очи, за да видя кой е. Можеше да е всеки — но не беше всеки.
Нед беше навел глава, а лицето му не се виждаше добре заради козирката на бейзболната шапка на „Метс“. Но беше ясно закъде са предназначени тези жълти лилиуми. За гроба на сестра му. Стиснах дръжката на вратата и я отворих леко и безшумно. Беше време да се намокря.
Действай бързо, О’Хара. Стой ниско. Не допускай да бъдеш убит тази вечер.
Добрах се до първата надгробна плоча по права линия. След това продължих напред на зигзаг по маршрута, който вече бях намислил и упражнил. Дъждът беше мой съюзник и заглушаваше звука от стъпките ми. Дори караше Нед да гледа надолу с приведена между раменете глава.