След още малко зигзаг се свих зад една надгробна плоча и притиснах гърба си толкова силно до гранита, та можех да почувствам зрънцата кварц през подгизналата си риза.
Гробът на Нора беше на около шест метра разстояние. Колкото и странно да беше, в момента виждах лицето ѝ. Спомнях си толкова много за нея. За нас двамата. Надникнах бързо и мярнах Нед с лилиумите на около десетина метра от парцела. Извадих оръжието си. Броя до пет и ще бъде в обхвата ми. Преброих, а след това…
— Стой! — изкрещях и се изправих.
Лилиумите се изплъзнаха от ръцете му и той ме погледна изпод шапката си. Очите му се бяха ококорили от изненада и дори от страх. Нямаше никаква представа какво се случваше.
Мамка му! Аз пък нямах никаква представа кой е той.
— Горе ръцете! — заповядах рязко и се приближих до мъжа, който и да беше.
Можеш да прецениш дали някой представлява опасност за теб по реакцията му към въоръжен човек. Ако се взира в оръжието, значи не представлява заплаха.
Този не беше заплаха за мен.
— Кой си ти? — попитах.
Беше толкова зает да зяпа пистолета ми, че се наложи да повторя въпроса си.
— Работя тук — отговори най-после той.
Огледах го. Беше с работни ботуши. Носеше гащеризон с емблема „Кенсико“ от лявата страна. Вероятно беше гробар.
— Как се казваш? — попитах.
— Кен. Аз съм просто Кен.
— За кого са цветята?
— За някаква Нора Синклер. Надгробната ѝ плоча е там — посочи той. — Кой сте вие?
Свалих оръжието, приближих се до мъжа и му показах значката си.
— О — въздъхна той, след като свърза нещата. — Вие сте онзи от колата, нали?
Кимнах.
— Да. Аз съм онзи от колата.
— Шефът ме предупреди да не питам кой сте — обясни той. — Правилно.
Коленете му бяха престанали да треперят. Кен се наведе да събере лилиумите. През това време в съзнанието ми беше започнал да се оформя план как да се добера до магазина, където Нед поръчва цветята. Откъде се бе обадил? Дали беше използвал крадена кредитна карта? Дали щеше да я използва отново?
— Извинявай, какво каза? — попитах.
Кен беше избъбрил нещо, но не го бях чул. Вдигаше последния лилиум.
— Човекът ми каза, че реагирал много емоционално, когато бил близо до гроба — обясни той.
— Чакай… какво? Какъв човек?
— Току-що ми даде петдесет кинта да донеса цветята — поясни той. — Най-лесните пари, които някога…
— Залегни! — изкрещях.
Глава 117
След първия изстрел шапката на Кен литна. В този момент той проумя и се хвърли на земята. След това запълзя, а накрая побягна.
Скрих се зад най-близкия надгробен камък и почувствах силно парене в прасеца си. Нед нямаше намерение да ме изпусне за втори път.
— Хвърли го! — чух внезапно.
Едва бях успял да се вдигна на колене и да отвърна на атаката; обърнах се и видях Нед и пистолета му „Браунинг Хай Пауър Марк III“. Сигурно беше тичал от скривалището си, за да стигне до мен толкова бързо.
Пуснах бавно своя глок на земята. След като го подритна на мократа трева, Нед се обърна и се усмихна.
— Е, и това ако не е Джон О’Хара — изрече той.
Отвърнах му с фалшива усмивка и вдигнах длани.
— Единственият и неповторимият.
Това го накара да се изсмее.
— Добре го каза — похвали ме той. — Умник.
— За беда, не мога да се меря с теб.
— Много вярно — отговори той. — Макар да ти свалям шапка, че стигна дотук.
Странното беше, че май го каза искрено. Колкото и мотивиран да беше да отмъсти, изглежда, искаше честна битка. Точно по тази причина бяха и уликите, които оставяше; това беше начинът му да изпита Сара и мен.
— Откъде знаеше, че ще бъда тук? — попитах.
— Откровено казано, не бях съвсем сигурен. Но май съм стигнал до този извод по същия начин като теб. Чрез математика.
Не разбрах какво има предвид.
— Нарича се „ред на Фибоначи“ — поясни той. — Когато следващото число е равно на сбора от предишните две. Пет, осем, тринайсет, двадесет и едно, трийсет и четири. Това някак винаги предизвиква дедуктивното мислене.
Взирах се в Нед и се вслушвах във всяка негова дума. Ако не беше оръжието, което беше насочил към гърдите ми, можех да си представя, че отново изнася някоя от лекциите си в Калифорнийския университет в Лос Анджелис. Къде беше гневът? Яростта към мен? Той беше спокоен. Прекалено спокоен. Чудех се как да подходя.
— Наистина е много жалко — казах и поклатих глава. — Знаеш как биха могли да се развият нещата.