— Благодаря, Джули — кимна ѝ Гевин, след като тя му доля топло кафе.
— Нещо друго? Купичка чауда1? — попита тя с равния си глас с лек акцент, накланяйки глава към Гевин. — Или парче пай? Мама направи страхотен ягодов пай тази сутрин, направо се топи в устата! Дяволски добър е, гарантирам!
Гевин се усмихна и поклати глава, въпреки че идеята за пая наистина не беше никак лоша.
— Само кафето засега, Джули, благодаря ти.
Слабичката брюнетка въздъхна, отметна глава и се запъти отново към бара, за да вземе следващите поръчки.
Кафенето, наречено „Допирни точки“, се намираше точно в края на парка, в центъра на градчето. Местоположението му беше идеално. От едната му страна бе залепена сградата на пощата, а точно отсреща имаше малка пицария, която се стопанисваше от Тино, чичото на Джули. На не повече от две минути пеша в парка се намираше боядисана в бяло открита естрада, където местните музиканти изнасяха концерти през лятото. Това бе определено едно от най-оживените места в градчето, всеки минаваше оттам, така че ако някой искаше да види някого, бе достатъчно просто за известно време да се завърти в района. В кафенето пък се бе изградило едно малко общество — всички се познаваха, така че всеки, който влезеше, задължително поздравяваше останалите. Тук беше място, където можеше да се попита и да се научи почти всичко — къде може да се намери наистина добър водопроводчик, коя от фермите в близост предлага най-пресни продукти и общо взето всичко, което би могло да интересува един жител на малко градче в щата Масачузетс. Другото нещо, освен приятелската атмосфера, заради което си струваше човек да се отбива тук, бяха невероятните домашни италиански сладкиши, които майката на Джули — Мария — изпичаше собственоръчно всяка сутрин. Кафето се приготвяше според индивидуалното желание на всеки един клиент — някои предпочитаха италианското еспресо, други — капучино или лате, трети пък го пиеха типично по американски — в голяма чаша и разредено с повече вода. Бащата на Джули — Сал — държеше изключително много на качеството на кафето, поради което бе намерил начин да си го доставя от Италия.
Това беше кафенето на Сал Капоне. Да, това беше истинското име на съдържателя му. Всяка от десетината маси бе обозначена с номер и покрита с червена карирана покривка. Най-редовните посетители наистина държаха винаги да бъдат настанени на „своите“ маси. Номер 4, до прозореца, бе място за срещи на местния градинарски клуб, който се събираше там всеки вторник следобед. Постоянното присъствие бяха няколко достопочтени възрастни дами, които бъбреха за гладиоли, лалета, минзухари и всякакви други растения най-често на по чаша топъл чай с бишкоти. На маса номер 3 се събираха членовете на градското настоятелство. Те нямаха определен ден, защото отскачаха за обяд почти ежедневно, а менюто им най-често се състоеше от прошуто, паста и студен чай. Разговорите им не всеки път бяха понятни за околните — обсъждаха се административни казуси, подзаконови нормативни актове и всякакви други неща, към които средният местен жител не проявяваше особен интерес. Маса 1, точно до вратата, беше за местния полицай. Сядайки там, той без проблем можеше да чува станцията в колата си, ако някой се обадеше. Три млади майки сядаха всяка сутрин на номер 5, тъй като около нея беше най-широко и те спокойно можеха да паркират там бебешките си колички.
Гевин предпочиташе маса номер 7. Тя бе някак малко по-уединена, по-встрани от останалите. В същото време обаче от нея се откриваше широка и стратегическа гледка навън.
Майското слънце вече се бе вдигнало високо над хоризонта, а откъм морето подухваше приятен бриз. Доста хора се подготвяха да влязат с лодките си за кратка разходка в малкия залив, където Атлантическият океан докосваше бреговете на Ипсуич. Някои от рибарските лодки пък, които бяха влезли във водата още по изгрев, вече се връщаха със сутрешния си улов. Ипсуич бе едно от малкото останали истински и автентични рибарски селища в Нова Англия. Градчето бе разположено директно върху скалистия бряг, над залива, а единствената му връзка със света по суша беше криволичещ, тесен двулентов път. Именно поради това, както и заради факта, че градчето нямаше плаж, туристите го заобикаляха отдалеч с безразличие.
Навремето селището е било създадено от хора, свързани с морето — рибари, корабостроители, а както легендата гласеше, преди много години в околността живял дори един пират. До този момент местните хора, традиционалисти до мозъка на костите, оставаха непоколебими в отказа си да съборят старите крайбрежни докове, замествайки ги с нови хотелчета и модни заведения за хранене в името на привличането на туристи и развиване на местния бизнес. Мястото, което по някакъв начин напомняше на сувенирен магазин, бе местната аптека, където можеха да се намерят фланелки и картички за спомен от Ипсуич. Те се предлагаха там наред със сиропи против кашлица, опаковки лейкопласт и тубички с паста за зъби.