— Добре тогава, ще му казвам просто Гевин — кимна Роби в знак на съгласие.
— Страхотно, Роби. — Тя го хвана за ръката. Набитото ѝ око веднага забеляза, че ноктите са му изгризани. — Разчитам на теб и за още едно нещо.
— Кое е то?
— Помниш ли първите дни след смъртта на татко ти? Колко самотни и загубени се чувствахме всички тогава. Сякаш всичко се бе объркало, нали? Все едно всичко изведнъж се беше обърнало с главата надолу.
Роби кимна мълчаливо.
— Става въпрос за Андрю. Въпреки че той си има татко, неговият живот през последните две години също е бил много тежък и объркан. Не е имал нито дом, нито истински приятели. Непрекъснато се е местил в различни градове и страни. Сега той вече е при татко си, но пък си няма майка, която, въпреки всички проблеми, които е създала, всъщност е била единственият му близък човек през последните години. Сигурно можеш да си представиш как се чувства това дете сега, нали?
— Загубено? — погледна я Роби.
Флора кимна.
— Надявам се, че ще успееш да го разбереш и да му помогнеш малко, ако нямаш нищо против.
— Но как мога да му помогна аз?
— Просто му бъди приятел, Роби. Бъди му като по-голям брат. Андрю… Гейбриъл… което и име да си избере. Имал е наистина трудни моменти и изобщо не е ясно дали те няма да продължат. Просто искам да му помогнем и да му покажем, че сме заедно с него. Точно както ние си помагахме и бяхме заедно, когато започнаха нашите неволи.
Роби се замисли, после леко сви рамене.
— Но аз наистина не знам какво по-конкретно мога да направя за него. Все още изобщо не го познавам.
— Да, така е. Ще отнеме известно време, докато се опознаете. Но ето, аз знам едно нещо, което може да ти помогне. Знам, че той много обича да играе футбол. — Флора се усмихна.
— Кой футбол, нашия ли? — попита Роби и в очите му веднага проблесна искрица на оживление.
— Да, Роби, нашия футбол — отвърна му тя. — Този, който американците наричат „сокър“.
В този момент Роби слезе от леглото и грабна от пода ожулената от ритане черно-бяла кожена футболна топка. Подхвърли я нагоре и я хвана, след това я подхвърли още веднъж. Погледна майка си, усмихна се и се насочи към вратата.
Флора хвърли поглед към стенния часовник, който тиктакаше зад гърба ѝ. Пресметна, че след около час Гевин трябваше да пристигне в Ню Йорк. Адвокатът му се бе обадил да го уведоми как вървят нещата покрай определянето на попечителството. Гевин бе решил, че е най-добре да отиде и да се срещне с него на място. Съдът щеше да се събере, за да разгледа случая отново и да вземе окончателно решение. Бившата му съпруга Миранда също бе призована да присъства, но до този момент нямаше никакви индикации, че тя изобщо ще се появи, за да изложи своята версия и да се бори за сина си.
Голямата надежда на Гевин бе тя така и да не се появи. По този начин изслушването щеше да се превърне просто в една формалност. Ако това се случеше, съвсем скоро случаят с Гейбриъл щеше да бъде окончателно решен в полза на баща му и цялата тази несигурност щеше да приключи само след няколко денонощия. Последните две кошмарни години от живота на Гевин най-после щяха да останат в миналото само като ужасен спомен.
Флора си бе сипала чай и похапваше бисквити. Тази сутрин се бе събудила леко замаяна и реши, че е добре да хапне нещо. Хвърли поглед през прозореца и видя децата, които ритаха топка в задния двор. На лицето ѝ се появи усмивка.
Бяха изминали малко повече от две седмици, откакто Гейбриъл се бе завърнал при баща си. За този кратък период се бе променил много. Нямаше го вече онова свенливо и притеснено момченце, забило поглед във върховете на обувките си. Той лудуваше, играеше и се смееше наравно с другите, а и явно бе започнал да чувства „Тар Мюр“ като едно сигурно и дружелюбно място. През последните дни времето бе идеално за игри навън, така че и бузките му бяха придобили приятен загар. Детето имаше здрав и спокоен вид. Дори сам беше помолил да подстрижат дългия му перчем — искаше прическата му да е като тази на Роби.
Разбира се, Ани започна да го покровителства още от първия ден. Тя постоянно се грижеше той да се чувства добре и се опитваше да му помогне с каквото може, следвайки най-добросъвестно препоръките и съветите на майка си. Малката наистина сякаш усещаше интуитивно как се чувства новото ѝ другарче и всеки път, когато Гейбриъл изглеждаше стреснат или умислен, тя го взимаше със себе си и измисляше как да го включи в игрите на останалите.