Тяхното откритие от днешния наситен със събития и емоции ден най-вероятно щеше да сложи края на една вековна загадка — съдбата на митичната вещица от Ипсуич — Рейчъл Хатауей!
По-късно всички се бяха събрали на голямата маса в гостната — Флора, току-що завърналият се Гевин, децата, Алек, Холи, Джими и Бети. Хапваха от набързо приготвения импровизиран обяд — сухи колбаси, сирена и солени бисквити, докато междувременно Бети продължаваше съсредоточено да изучава дневниците.
— Според записките, които по всяка вероятност ще се окажат написани не от кой да е, а от самата Рейчъл Хатауей — започна тя, след което направи драматична пауза, придружена със загадъчно изражение на лицето, — виждаме Хайръм Хътчинсън, който според досегашните сведения е бил, меко казано, особняк, в една съвсем друга светлина. Оказва се, че същият този стар ерген, който очевидно не е вярвал в тежките обвинения, хвърлени върху Рейчъл, една нощ доплавал сам със собствената си лодка до острова, където жената била заточена от съгражданите си, спасявайки я от сигурна смърт. Той много добре е знаел, че нарочената за вещица е нямало как да оцелее дълго време сама. Тайно от всички той я връща тук, приютявайки я в собствения си дом. Тя заживява тук, скрита зад работата на икономка, и споделя с него голяма част от знанията си за различните билки, помагайки му по този начин да лекува съгражданите си, тоест — същите тези хора, които са я обрекли на мъчителна и сигурна смърт.
— Но защо е трябвало някой да крие и да зазижда в стената чифт чорапи и някакви стари записки? — попита развълнувано Роби.
— Няма да повярваш какви още неща намерих под дъските на пода ѝ, зазидани под мазилката — намеси се и Джими.
— Това е невероятна история, много по-интересна от това, което сме си представяли досега — продължи Бети, без да отлепя и за миг очи от дневника, който продължаваше да чете. — Практиката за криене на части от облеклото датира още от Средновековието. Най-често са ги криели в близост до входно-изходните точки на дома — врати, прозорци, дори комини. Често заедно с тях били зазиждани в стените или вкопавани под настилката и други дребни вещи — монети и разни други документи, в нашия случай — дневници. Според тогавашните суеверия се е вярвало, че посредством този странен ритуал се пазят от злини домакинството и неговите обитатели.
Най-после тя вдигна очи от дневника, огледа се и смигна усмихнато на Ани.
— Някои са смятали точно това за някаква форма на магьосничество. Съдейки по кичура коса, считам, че най-вероятно Хайръм го е отрязал и именно той е напълнил и зазидал тази кутийка в стената, след като Рейчъл се е споминала.
— Ами онази испанска монета, която Ани намери на острова? — попита Флора. — След като я открихме, я приехме за доказателство, че Рейчъл е била спасена от острова именно от пират, който се е влюбил в нея.
— Аз съм склонна да вярвам, че на острова са се отбивали пирати, но съдейки по новите открития в тези дневници, те определено не са били свързани с Рейчъл. Но че пиратите са били умни, няма спор. Помислете само. Остров, на който се предполага, че е заточена вещица. Едва ли някой би се осмелил да се доближи до това място, камо ли да акостира там и да слезе на острова. Е, какво по-удобно място, на което да се скриеш? Като имаме предвид обаче накитите, които нашите съграждани са намерили в къщичката на острова, когато отишли там години по-късно, за да построят фар — обзавеждането, кристалните чаши — явно някой добре си е поживял там.
Тя повдигна глава, а очите ѝ проблеснаха загадъчно над роговите рамки на очилата ѝ.
— А пък що се отнася до монетата, която Ани намери наскоро, можем само да се чудим какво ли още е оставил този някой, на острова…
Епилог
Касъл Рот, Шотландия
— Е, миличка, готова ли си?
Флора стоеше с Ани в задния двор на малката каменна църква — същата, където самата тя бе кръстена като малка и в която се бе състояла сватбената им церемония със Сиймъс. След това тук бяха кръщенетата на трите ѝ деца. Затова тук винаги се чувстваше у дома.
Тя си беше у дома…
Застанала до майка си, Ани беше като нейно умалено копие. Върху къдриците ѝ бе закрепен голям венец от рози. Носеше красива бяла рокличка с широк бял колан с панделка. В малките си ръчички, на които бе сложила изящни бели ръкавици, стискаше кошница с розови листенца, които малко по-късно трябваше да разхвърля по пътеката.
— Да, мамо! — отговори малката със сияеща усмивка. — Готова съм.