Крясъците на Миранда продължаваха да се чуват от слушалката на неговата „Нокия“, докато той трескаво махаше за свободно такси. Почти веднага една кола спря. Гевин бързо седна отзад. Шофьорът отправи въпросителен поглед в огледалото за обратно виждане, явно искайки да разбере накъде да кара. Гевин се поколеба. „Ла Гуардия“ или „Джон Кенеди“. Кодът 718 нямаше как да му помогне да разбере от кое от двете летища му звънеше Миранда. Можеше да е от всяко едно от тях. Със сигурност нямаше как да я попита, затова той закри слушалката с ръка, наведе се към шофьора, поколеба се още миг и каза:
— Летище „Джон Кенеди“. Ако успеете да ме закарате бързо, ще се отблагодаря щедро.
Докато таксито се промъкваше в задръстването към моста Уилямсбърг, Миранда продължаваше да реди в слушалката до болка познатите си натяквания, както и всички причини, поради които бракът им се бе оказал неуспешен. Разбира се, за всичко бе виновен Гевин. Така беше още почти от самото начало.
Той гледаше само кариерата си.
Той никога не си беше у дома.
Той винаги работеше.
Миранда имаше лошата черта да обобщава и да вижда нещата само в крайности. За седемте години, през които бяха живели заедно, нейният списък с обвинения бе нараснал дотолкова, че сигурно можеше да го издаде в някой средно дебел том. Разбира се, там никога нямаше да бъде споменат случая, в който на Гевин му се наложи да размести почти целия график на записите на известен изпълнител, само защото няколко месеца след раждането на сина им Миранда реши, че трябва спешно, на момента, да посети едноседмичен курс за подмладяваща терапия. В този момент сякаш Гейбриъл бе последното нещо, което я интересуваше, просто Гевин трябваше да го гледа през времето на терапията. За сметка на това, всеки случай, в който Гевин отказваше да задоволи прищевките ѝ, бе напомнян и натякван до безкрай.
Изведнъж гласът на Миранда от слушалката заглъхна. Заклещен на задната седалка в таксито насред манхатънското задръстване, единственото нещо, за което той досега се молеше, бе разговорът да не прекъсне.
— Миранда?
— Трябва да тръгвам — отговори му тя. — Викат ни по уредбата. Сбогом, Гевин. Желая ти всичко най-прекрасно.
— Почакай…
Следващото нещо, което той чу обаче, беше щракването на слушалката върху вилката на обществения телефон на летището. След това линията заглъхна.
— Не! — успя само безсилно да извика Гевин.
Господи, дано стигна до летището, преди да са тръгнали към изходите!
Миранда сякаш нарочно бе избрала пика на трафика, за да му се обади от летището. Мостът Уилямсбърг бе задръстен от плътни колони автомобили. Това го правеше абсолютно непроходим. В безсилието и отчаянието си Гевин удари с юмрук по спуснатия подлакътник, разделящ задната седалка на две.
— По дяволите!
Когато таксито спря на летището, което се намираше само на малко повече от двайсет километра от Манхатън, бе изминал точно един час от позвъняването на Миранда. От нея и Гейбриъл вече нямаше и следа.
Гевин имаше нужда от три дена само, за да се опомни и да осъзнае какво се е случило. Едва в понеделник той започна да се опитва да организира издирването. Гейбриъл имаше валиден международен паспорт и тъй като все още нямаше влязла в сила заповед за попечителство, Миранда бе в правото си да го отведе, където пожелае. Въпреки факта, че няколко пъти не се бе явявала в съда. Отчитайки факта, че Миранда няколко пъти бе възпрепятствала развитието на делото със своето неявяване, както и официалното предупреждение, което бе отправено към нея, съдията имаше всички основания да реши спора за родителските права върху сина им в полза на Гевин.
Само че вече беше късно.
Истинската, тежката работа тепърва започваше.
През първата седмица Гевин успя да установи не без помощта и на адвоката си, че Миранда и Гейбриъл наистина са напуснали Ню Йорк от летище „Джон Кенеди“. Неприятното беше, че полетът беше за Рим и те отдавна бяха извън страната. Този факт утежняваше проблема, превръщайки го в международен. Освен всичко друго медиите съвсем скоро надушиха историята и Гевин загуби приятната и удобна анонимност, която винаги му бе харесвала. „Отвлякоха детето на известен композитор“ крещеше с големи букви от първа страница „Поуст“.