Всякакви репортери започнаха да му звънят за интервюта. Фотографи дебнеха на улицата пред дома му. В крайна сметка Гевин реши, че е най-добре да съдейства напълно на медиите и да ги привлече за свой съюзник. Той добре осъзнаваше, че на колкото повече места бъде публикувана снимката на сина му и историята, която Миранда бе забъркала, толкова по-голям бе шансът детето да бъде открито. Именно затова Гевин не отказа нито едно интервю, яви се в десетки сутрешни програми и блокове, търпеливо разказвайки историята си отново и отново. Дори отвори гореща линия, на която можеше да се подават сигнали и полезна информация. Междувременно той запазваше всички статии, които преценеше, че в бъдеще могат да помогнат по някакъв начин на разследването, а после евентуално и пред съда. Наложи му се да се запознае отблизо и със семейното право. Термини и понятия, доскоро напълно непознати за него като Хагската конвенция например, за съжаление, се превърнаха в част от ежедневието му. От онзи злочест летен ден той вече не беше преуспелият композитор Гевин Матсън. Усещаше как бавно, но сигурно се превръща в нещо съвсем друго. Живееше под постоянен стрес в ситуация, която не бе сънувал дори в най-лошите си кошмари.
Гевин се бе превърнал в изоставен родител.
От онзи момент той не бе написал дори един акорд, дори една нота.
Може би жадните за сензации вестници го дебнеха, предвкусвайки как в съвсем скоро време той ще напише някое сълзливо клише, посветено на изчезналия му син, но Гевин не си го и помисляше. Той дори не можеше да си представи как ще се почувства, ако трябва да напише или композира нещо подобно. Задачата пред него беше друга — той бе съсредоточил цялата си енергия и всичките си усилия в мисията да открие Гейбриъл и да го върне обратно при себе си. Когато след известно време горещата следа изстина някъде между Италия и Австрия, Гевин не се поколеба да наеме международен частен детектив. Човекът беше наистина невероятен, навлезе много бързо в работата и започна да я върши изключително добре. Всеки път обаче, когато той надушеше Миранда и съобщаваше за местонахождението ѝ, тя сякаш някак го усещаше и отново изчезваше вдън земя.
Дните се превръщаха в седмици.
Седмиците се точеха в месеци.
Когато измина една година от онзи ден, Гевин с неохота се замисли, че ще трябва да се върне към работата си. В последните три месеца следите на Миранда отново се губеха и разследването му бе стигнало до задънена улица. За последно тя бе локализирана в малко крайбрежно селце в Гърция. В момента, в който местните власти бяха уведомени по надлежния ред, тя вече бе изчезнала. След това последваха три месеца без никакви новини. Гевин все по-ясно осъзнаваше, че има възможност никога повече да не успее да види сина си.
Затова той се обърна към единственото нещо, което му бе останало — музиката.
Когато обаче седна за пръв път от толкова много време зад пианото и се взря празно в черно-бялата мозайка на клавишите му, той усети, че нещо му липсва. Онова нещо, чието присъствие преди време дори не му правеше впечатление, защото го приемаше за съвсем нормално. Гевин бе изгубил вдъхновението си.
От деня, в който се бе появил в живота му, Гейбриъл като с вълшебна пръчица бе променил всичко в него. Гевин можеше да прекарва часове, съзерцавайки малкия си син, докато спи, стиснал ръцете си в малки юмручета. Той го хранеше през нощта — Миранда просто се нуждаеше от своите десет часа сън. Но на Гевин изобщо не му пукаше. Даже напротив — той обожаваше тези спокойни часове, прекарани с малкия Гейбриъл в люлеещия се стол. Малкото му невинно личице, бледо осветено от меката светлина на настолната лампа, пробуждаше у Гевин невероятно творческо вдъхновение. Често, след като нахранеше Гейбриъл и го върнеше в креватчето му, Гевин се затваряше в стаята с пианото и композираше чак докато първите слънчеви лъчи погалеха хоризонта. Именно през периода, в който Гейбриъл бе още бебе, Гевин бе написал най-добрата музика в кариерата си, включително и тази, която се бе превърнала в негов истински професионален триумф.
Как да намери обратно пътя към музиката, към красотата, към вдъхновението? Как го беше постигал, преди Гейбриъл да се появи на бял свят? Как бе композирал без него?
В периода преди раждането на единствения си син Гевин пътуваше твърде често и музиката му бе вдъхновена пряко от местата, които посещаваше. Когато след загубата на Гейбриъл усети, че не може да се концентрира в Ню Йорк, той реши отново да изпробва стария изпитан метод, сменяйки средата. За начало избра Сан Франциско, но мъгливите сутрини и още по-мъгливите вечери там не само че не го вдъхновиха, но го депресираха още повече. После пробва с Хаваи, но дори прекрасните залези в това райско кътче му се виждаха някак безцветни. Опита и в Италия, но за няколкото месеца там не направи нищо друго, освен да дави вечерите си във вино, и скоро осъзна, че е на път да се сдобие с още един сериозен проблем. Нищо не помагаше. Където и да отидеше, той виждаше в лицето на всяко случайно дете срещу себе си очите на Гейбриъл.