И чувстваше как потъва във все по-дълбока тъмнина.
Стигна се и до онази статия в „Ролинг Стоун“3, в която се изказваше опасение, че творческият гений на Гевин Матсън най-вероятно го е напуснал завинаги.
Добре че беше Алек. Гевин още помнеше онази вечер в Лос Анджелис и разговора между тях. Алек бе дошъл и го бе заварил пред вече почти изпразнена бутилка с водка „Абсолют“. Именно той бе успял да го върне към живота. Именно той първи му бе казал за онази малка точица на картата, наречена Ипсуич.
— Имаме лятна вила там, Гевин. На северния бряг, точно над морето.
— Лятна вила? Там? И кога си успял да купиш тая шибана къща на майната си?
— Преди около една година. — Алек го погледна намръщено и с известна доза изненада.
— И къде бях аз тогава, че не си ми казал досега? — продължи да се заяжда Гевин.
Алек просто поклати глава, без да му отговаря.
— Виж сега. Това наистина не е туристическа дестинация. Не е някое място, където ще се разминаваш с тълпи народ. Всъщност там дори няма нито един хотел. Но хората там са толкова истински! Те са едни най-обикновени лодкари и рибари, които си изкарват прехраната с това, което умеят — риболов и сглобяване на лодки. Никой няма да те притеснява там, повярвай ми. Пресата дори не подозира за съществуването на това място. Послушай ме, отиди там! Отиди, остани, стой колкото си поискаш, проветри си главата, концентрирай се. И двамата много добре знаем, че не е този начинът, по който си се подкарал сега. Нали не искаш някой ден Гейбриъл да те види в такова състояние?
Думите на Алек този път попаднаха право в целта и удариха Гевин като парен чук. На следващия ден ключовете от лятната вила седяха оставени на масичката в малкото бунгало, част от хотелския комплекс „Бевърли Хилс“, където Гевин се бе затворил от няколко дена.
Два дена по-късно той окончателно реши да послуша Алек и да опита да се измъкне от лапите на алкохолната интоксикация, на която бе започнал системно да се подлага. Дълбоко в себе си Гевин знаеше, че пиенето няма да му помогне нито да намери Гейбриъл, нито да си върне вдъхновението. Алкохолът не беше нищо повече от лесен начин за временно притъпяване на болката, но дори когато се докарваше до тотална безчувственост и изтръпване след поредната бутилка водка, мозъкът на Гевин осъзнаваше, че това е само временно решение, при това не особено умно.
Затова Гевин взе ключовете, които Алек му бе оставил, напусна бързо хотела, където се беше настанил, и се отправи на изток.
Към Нова Англия.
За ново начало.
От онзи момент вече бяха изминали три месеца. Щата Масачузетс плахо се измъкваше от лапите на една от най-студените и сурови зими в историята си. Поради тази причина Гевин трябваше да прекара почти целия месец февруари заключен в дома си, борейки се с чудовището на своята алкохолна зависимост. Най-накрая пролетта настъпи. Всеки ден той наблюдаваше с интерес и удоволствие напъпването на дръвчетата, разлистването им, поникването на цветята по дворовете. Все още се опитваше да чуе онази музика, която преди изпълваше света му. Все още я търсеше. Все още я чакаше.
Хората в Ипсуич също сякаш се пробуждаха след мразовитата зима. Много от тях слагаха по някой нов слой блажна боя в свеж десен върху оградите си, капаците на прозорците им все по-често стояха широко отворени, сякаш всички искаха да приветстват така дълго очакваната пролет. Настъпването на новия сезон някак разпали искрица надежда и в душата на изтерзания Гевин. Всяка сутрин той се събуждаше с надеждата, че именно този ден разходката му из градчето ще му донесе нещо хубаво, че ще види нещо ново, ще чуе нещо ново, което да помогне на онази вълшебна музика най-накрая да зазвучи отново в главата му.
Може би това щеше да е просто един най-обикновен изпълнен със свеж аромат повей на морския бриз. Или някоя чайка, прелитаща в небето.
Някога, в ранните дни на своята кариера, Гевин се вдъхновяваше дори от звуците на натоварения нюйоркски трафик. Именно това беше магията на неговата музика. Вдъхновението го връхлиташе по всяко време, на най-неочаквани места. После Гейбриъл се превърна в неговата муза, и така до деня, в който синът му изчезна сякаш завинаги.