Гевин се сепна, осъзнавайки, че все още седи на масата в кафенето на Сал. Той измъкна пет еднодоларови банкноти от джоба на джинсите си, с които да си плати кафето и да остави малък бакшиш на Джули. Реши да се върне в къщата и да поседи пред клавира си около час. Ако отново нищо не се получеше, може би щеше да се разходи до брега. Точно се бе надигнал от масата, когато подрънкването на звънчето на входната врата незнайно защо изостри вниманието му и насочи погледа му натам. Не можеше да каже защо. Той бе чувал този звук стотици пъти преди това през дългите часове и дни, които бе прекарвал тук, седейки в уединение на масата до прозореца. Този път обаче сякаш имаше нещо, някакво странно ехо в пролетния бриз навън, което накара звънчето да хлопне някак различно и Гевин да насочи очите си към вратата.
Секунда по-късно той я чу. Музиката!
Четири ноти.
Четири кратки ноти, нежни като летен ветрец.
Четири кратки ноти, които спряха дъха му.
Нейният също.
Тя стоеше точно на прага, косата ѝ беше тъмночервена, с цвят на гранат. Лицето ѝ бе бяло като на скулптура от Микеланджело. Влезе, спря. След това се огледа. Изглеждаше така, сякаш е попаднала за пръв път тук и търси нещо. В ръцете си държеше омачкана карта, която очевидно бе прелиствана много пъти, преди да попадне в ръцете ѝ. Беше облечена с дълга, прилепнала по прасците ѝ пола. Върху нея бе сложила грубоват пуловер с кръпки на лактите, който очевидно ѝ беше с няколко номера по-голям. Изобщо бе облечена доста по-топло за средата на май, отколкото местните. Наситеночервената ѝ коса, която стоеше като рамка на красивото ѝ лице, бе небрежно завързана на две плитки отзад, които падаха по раменете ѝ.
Гевин бе застанал прав насред кафенето, наблюдавайки как тя си говори нещо с бащата на Джули, явно молейки го да я упъти. Не можеше да чуе какво точно си казват, защото музиката в главата му звучеше все по-силно. Беше някаква нова, напълно непозната мелодия, различна като звучене и като стил от всички останали, които го бяха осенявали досега. Екзотична музика. С някакво почти древно звучене. Музика като никоя друга.
Жената благодари на Сал за помощта, обърна се, хвърли бърз поглед към Гевин и като че ли някаква сянка от усмивка пробягна по лицето ѝ. След това продължи, отвори вратата и бързо излезе. В момента, в който вратата се затвори след нея, мелодията в главата на Гевин секна изведнъж, изваждайки го от състоянието на транс, в което бе изпаднал. Тя не бе продължила повече от минута, но бе напълно достатъчна да му припомни добрите стари времена.
Магията, която той наричаше вдъхновение, някак се бе появила отново.
— Господин Матсън? Гевин? Всичко наред ли е? Ще желаете ли още нещо?
В този момент Гевин осъзна, че стърчи прав по средата на помещението, вперил поглед във вратата, през която преди малко бе излязла непознатата.
— Моля? О, не, всичко е наред. Благодаря ти, Джули. — Той се обърна и тръгна да излиза. После спря и отново се обърна, този път назад. — Момичето, което излезе преди малко, какво търсеше?
Келнерката му отвърна с дяволита усмивка:
— Биваше си я, а?
Да, наистина си я биваше. Гевин даже би казал, че беше красива. Но видът ѝ оставаше на заден план, изпреварен от симфонията, която сякаш се бе отприщила в главата му в момента, в който жената влезе в кафенето.
— Търсеше мястото на Хътчинсън, онази къща със странното име горе на скалата, по стръмното. Няма как да не сте я виждал.
Гевин се сещаше много добре за коя къща става дума. Прозорците на вилата на Алек гледаха точно към скалата, за която говореше Джули.
— Онази Синята с черните капаци на прозорците и кулата с таванското прозорче, което гледа точно към залива?
Джули кимна.
— Точно тази. Това е една от най-старите къщи тук. Стои необитаема вече повече от година, всъщност откакто последната ѝ собственичка почина. Всички очаквахме, че ще бъде продадена, тъй като дъщерята на Хътчинсън отдавна живее в Европа. Щеше да е доста тъжно, защото къщата принадлежи на тази фамилия от столетия. Според последната мълва обаче щерката на Хътчинсън нямало да я продава. Щяла да я превърне в хотел. Първият в градчето ни. Досега не сме имали такова нещо. Доколкото знам, идеята е минала доста трудно пред общинските наместници, но в крайна сметка те преценили, че един хотел е по-добър вариант, отколкото ако след продажба попадне в ръцете на някоя агенция за недвижими имоти, която би могла да направи с къщата или най-вече с терена каквото си поиска. Представете си примерно колко ще е жалко, ако на нейно място решат да построят някой огромен, бездушен супермаркет или някоя подобна дивотия. — Джули сви рамене, помълча за момент, а после заключи: — Кой знае? Може би жената с картата е дошла именно за да се настани в къщата.