Гевин вече беше на вратата.
Докато стигна почти на бегом до главната улица обаче, видението, което бе предизвикало неговото първо вдъхновение от две години насам, вече бе изчезнало.
Гевин си отключи, влезе във вилата на Алек, която сега се бе превърнала в негов дом, хвърли ключовете на масата в хола и се насочи с широки крачки по облицования с италиански мрамор под към огромния прозорец, откриващ гледка към залива.
Отвън обедното слънце се отразяваше на хиляди искри във водите на залива, по чиято повърхност бавно плаваха десетки лодки с бели флагове, наподобявайки елегантен парад на ято лебеди. Гледката беше като от пощенска картичка, но този път Гевин не ѝ обърна особено внимание. Вместо това той се насочи към стария, изработен от дърво и месинг, далекоглед, който седеше на своята стойка до прозореца. След не повече от минута вече го бе насочил над водата, към далечната къща, кацнала на върха на скалата отсреща.
Това не беше първият път, в който Гевин обръщаше внимание на тази къща. Още когато пристигна тук, тази постройка го привличаше по някакъв странен начин. Това беше къща с история, личеше ѝ още от пръв поглед. И то не каква да е история, а такава, чиито корени се крият далеч, далеч в миналото, затрупани от праха на поколенията. Този път обаче не къщата беше в центъра на вниманието му. Той търсеше признаци на живот там. Търсеше нея с надеждата, че с помощта на телескопа ще успее да я забележи, ако се появи на терасата или в случай че отвори някой прозорец.
Той се надяваше с цялата си душа, че ще чуе онази музика отново.
Чакаше.
Гледаше.
Слушаше.
Но всичко, което можеше да чуе в момента, бяха далечните възгласи на лодкарите, излезли в морето, достигащи до него през отворения прозорец.
На около два километра разстояние Флора най-после остави чантите си върху плочника на верандата пред къщата и пъхна ключа в ключалката на тежката, украсена с различни орнаменти входна порта.
Със сигурност тя никога не бе предполагала, че само секунда по-късно ключът щеше да заяде и вратата нямаше да се отвори.
Опита още веднъж. Извади ключа от ключалката. Пъхна го обратно. Раздвижи го напред-назад и пробва да завърти отново.
Нищо.
След около минута, в която тя пробва още няколко пъти да отключи, но все със същия ефект, Флора отстъпи две крачки от вратата и извика:
— Е, какво, по дяволите, се очаква от мен да направя сега?
Разбира се, нямаше кой да я чуе, нито да ѝ отговори.
Джеймс Дъган, пълномощникът на Либи, го нямаше в града, тъй като все още се възстановяваше от схващането в кръста. Либи имаше уговорка с Катлийн, неговата помощничка, да остави в къщата за Флора мобилен телефон, пари в брой и всякаква информация, която щеше да ѝ е от полза през първите дни. Със сигурност всички тези неща бяха някъде там вътре, а както се оказваше, бяха и добре заключени. Да, Либи наистина бе обмислила и планирала всичко до най-малкия детайл, с изключение на…
Просто никой не се бе сетил за тази ситуация — ако ключът не може да отвори портата.
Флора погледна и провери адреса отново, въпреки че бе абсолютно убедена, че е на правилното място. Либи ѝ бе разказвала често за детството си и понякога изпадаше в такива детайли и подробности, че Флора се чувстваше, сякаш вече е била тук и преди. В двора, под клоните на огромен дъб, все още стоеше на мястото си въжената люлка, от която Либи в опит да полети, както тя самата се шегуваше, бе паднала на деветгодишна възраст и си бе счупила ръката. По цялото протежение на верандата бяха разположени любимите на майка ѝ саксии с всякакви растения. Някои от тях вече дори цъфтяха — страхотните розови азалии, както и ароматните диви рози, чийто мирис насищаше пролетния въздух около къщата. Въпреки че никой не бе живял тук в продължение на повече от година, Либи явно се бе погрижила мястото да не добива запуснат вид и това в най-голяма степен се отнасяше за градината на покойната ѝ майка.
Флора остави багажа си пред вратата и се отдалечи на няколко крачки по чакълената пътека, която водеше към задния двор на къщата. Пред очите ѝ се разкриваше прекрасен морски пейзаж — къщата бе разположена високо на скалата, на края на носа, така че от три от четирите страни единственото, което се виждаше, бе синя океанска шир. Майският ден беше топъл, почти горещ, слънчевите лъчи се отразяваха по водната повърхност, правейки гледката още по-ослепителна. Вълненият пуловер, който младата жена все още носеше, определено бе излишен в момента. Още повече че започваше да ѝ причинява неприятен сърбеж, за който със сигурност допринасяше и раздразнението ѝ от създалата се ситуация с ключа. О, как искаше само да е по-удобно облечена в този момент.