— Вярно ли? О, никога нямаше да се сетя за този вариант…
Чу го как се хили тихичко и стисна зъби, за да не избухне.
— Може би и през ум не ви минава, че можете да бъдете полезен с нещо в тази ситуация? Да речем да потърсите стълба или нещо подобно, вместо да стоите долу, забавлявайки се за чужда сметка.
Мъжът кимна, скръсти ръце върху гърдите си, а после се усмихна.
— Предполагам, че бих могъл…
Флора опита още веднъж да освободи роклята си от ръждясалия гвоздей, но отново без никакъв успех. Извън кожата си от нерви и безсилие, тя пусна едната си ръка от бръшляна и дръпна роклята си с всичка сила, но вместо да я освободи от хватката на пирона, усети как се свлича надолу. Със сърце, качено в гърлото, тя успя отново да сграбчи отчаяно първата клонка, която попадна под ръката ѝ.
— Ще скъсате цялата рокля така — проговори отново мъжът, отбелязвайки очевидното. — Престанете с тези резки движения! Нека видя дали мога да се кача по тази стена и да освободя роклята ви от това, на което се е закачила.
Морският бриз подухна малко по-силно и в този момент Флора усети как дрехата ѝ се вее свободно, разкривайки на стоящия отдолу непознат мъж чудесна гледка към голите ѝ крака. В този момент обаче тя вече изгаряше от жега, така че прие свежия повей по-скоро с благодарност. Само след миг обаче смущението надделя, защото мъжът се приближи и застана точно под нея. Сега вече Флора бе сигурна, че той има абсолютно пълен поглед върху това, което бе под полата ѝ, включително и розовите ѝ гащички.
— Не, недейте…
В момента, в който той се опита да се покачи по бръшляна, тя чу как клонките почти веднага се скъсаха под тежестта му.
— По дяволите! — викна той, стъпвайки отново на земята. — Няма да ме издържи. А почвам да си мисля, че и вас няма да издържи още много време. Със сигурност не и за времето, което ми е нужно да се върна до дома си и да донеса стълба.
Флора нямаше никакво намерение да проверява дали наистина ще успее да се задържи на бръшляна, докато мъжът търси стълба. Благодарна, че поне вече не е точно под нея, тя отново внимателно пусна с една ръка бръшляна, за който се държеше, разкопча две от копчетата на талията на роклята и с плата, който освободи, успя частично да закрие гледката към бедрата си. За нейна радост пуловерът бе достатъчно дълъг, че да покрие ханша ѝ, който бе оголила с последното си действие. Малко преди това, все още стоейки на тревата под нея с полуотворена уста, Гевин бе успял да се наслади на най-красивия и привлекателен чифт снежнобели бедра, свършващи в добре оформено и закръглено дупе, което обаче погледът му нямаше как да обхване…
— Някой може ли да ми каже какво, по дяволите, се случва тук!?
Трябваше наистина да се случи нещо специално, за да го откъсне от съзерцанието на прекрасната гледка, на която бе станал свидетел по волята на съдбата. И появата на местния полицай бе именно това специално нещо. По дяволите!
— О, здравейте, господин полицай. Ние просто… просто… си висим.
— Това го виждам и сам — отвърна ченгето, след това побутна тъмните си очила надолу към носа си и без да ги сваля, повдигна поглед към фасадата с бръшляна, където разкъсаната рокля на Флора се вееше като знаме.
— Госпожо, задължен съм да ви помоля да слезете оттам веднага!
— Страхувам се, че това е невъзможно, господин полицай — отговори Флора.
— Наистина ли? И защо по-точно е невъзможно?
Само миг по-късно той успя да си отговори сам. Бръшлянът най-после поддаде, отлепвайки се от стената и завличайки Флора заедно със себе си към земята.
Глава 3
— Име?
Седяха в малката задна стаичка на полицейския участък в Ипсуич. Полицаят, който докара Флора дотук на задната седалка на служебната си кола, бе седнал срещу нея и я питаше за името ѝ, чакайки да го чуе, за да го запише в компютъра си. Преди малко я бе успокоил, че не е арестувана.
Все още.
Поне не я беше обвинил в ексхибиционизъм, мислеше си Флора, опитвайки се да намери поне едно позитивно нещо в цялата абсурдна ситуация.
След падането от стената на къщата полицаят любезно я бе изчакал да бръкне в една от чантите си и да извади оттам чифт изтъркани сини джинси, които набързо да обуе. Самото падане беше сравнително меко — основната тежест бе поета от едно от храстчетата, които майката на Либи, мир на праха ѝ, грижливо бе посадила приживе. В момента на падането си Флора ѝ благодари наум и задочно, че храстчето беше точно на мястото си, както и че беше именно това храстче, а не някое бодливо и твърдо растение. Най-потърпевш от рискованата постъпка на младата жена в крайна сметка се бе оказал бръшлянът. Стоял достолепно на фасадата на къщата в продължение на поне сто години, след само петнадесет минути в компанията на Флора той се бе свлякъл позорно и висеше тъжно до стената като някой грохнал просяк.