Флора поклати отчаяно глава, все още отказвайки да повярва, че всичко това ѝ се случва. Вече беше сменила дебелия вълнен пуловер с друга блуза, но дали от нерви или от жегата, която отново започваше да чувства, по ръцете ѝ започваше да се появява неприятен обрив. Тя стисна пръстите си в юмруци, за да не започне да се чеше.
— В такъв случай мога ли поне да звънна по телефона? Гледала съм много американски филми по телевизията. Именно от тях знам, че би трябвало да имам това право. Просто ще телефонирам на собственичката на къщата и после ще ви я дам.
Въпреки сериозността на ситуацията Флора не се отказваше от саркастичния си тон. Полицаят помисли за момент, после обърна стационарния телефон на бюрото си към нея.
— Изберете деветка за външна линия.
Флора посегна малко неуверено към апарата. Въпреки че беше бясна от абсурдността на цялата ситуация, тя бе и доста уплашена. В края на краищата, тя бе абсолютно сама, на съвсем ново място, в чужда държава, хваната в ситуация, която ѝ бе трудно да обясни, и откарана заради това в местен полицейски участък на разпит. Досега никога не бе имала работа с органите на реда, ако изключеше един акт за превишена скорост. А сега съществуваше съвсем реална опасност да прекара нощта в ареста.
Боже мили, дано Либи успее да я измъкне бързо от цялата тази бъркотия!
Флора натисна бутона с цифрата девет, след това бързо набра телефонния код на Шотландия, последван от номера на Либи и Греъм в Касъл Рот.
Изчака няколко позвънявания. Никой. Набра целия номер още веднъж. Отново никой.
— Никой не отговаря — промълви отчаяно тя, връщайки слушалката на мястото ѝ.
Дежурният полицай Фарадей отново се втренчи в нея. Личеше му, че не ѝ вярва. Той беше млад, не повече от двадесет и пет годишен и явно приемаше задълженията си прекалено сериозно. Тъмните му очи изпитателно се взираха в тези на Флора.
Настъпи тягостно мълчание. След малко то бе прекъснато от глас отвън, който викаше Фарадей.
— Чък, ела. Госпожа Молтри е дошла да говори с теб. Кучето на съседката отново е разровило петуниите ѝ.
Сержант Фарадей изпуфтя с досада. След това стана и добави:
— Шефът се върна от обяд. Ще трябва да се видите и с него.
Фарадей въздъхна шумно още веднъж, стана от стола си, след това се обърна към Флора и Гевин, поставяйки едната си ръка на чифта белезници, висящи на колана му.
— Вярвам, че няма нужда да ви заключвам, докато седите сами тук.
Флора само се наведе на стола и се хвана за главата, която и без това вече я болеше. Какво очакваше този човек от нея? Че ще се опита да задържи целия полицейски участък като заложници, използвайки за оръжие пилата си за нокти?
— Ще бъдете ли така любезен да ми донесете чаша вода? Трябва да изпия един дисприн.
— Дисприн? Какво е това? — учуди се искрено сержант Фарадей.
— Аспирин. Английска версия — отвърна разсеяно Гевин Матсън.
— Джим — обърна се Фарадей към колегата си, — донеси на дамата чаша с вода, докато аз се видя с госпожа Молтри.
Флора се разрови в дамската си чанта за малкото шишенце с дисприн, което носеше със себе си почти навсякъде. Тя не обели и дума на Гевин Матсън, докато двамата седяха в стаичката сами, чакайки Фарадей да се върне. Нямаше никакво желание за разговори. Джим се появи с чаша вода в ръка. След като погълна две таблетки, Флора се зае да изучава листовките със снимките на издирвани престъпници, които бяха подредени в един класьор, разтворен на бюрото пред нея. Тя несъзнателно хвърляше по един поглед към Гевин Матсън, за да сравни всяка една физиономия с неговата. И това оставаше, да се е забъркала покрай тази идиотска история с някой съмнителен тип, който да я компрометира допълнително…
Въпреки че, честно казано, Гевин нямаше вид на такъв.
Тъмната му коса бе небрежно сресана назад, сякаш я бе оправял с пръсти вместо с гребен. Няколко кичура падаха върху високото му чело почти до очите му. Очите, припомни си Флора. Тези очи, които през почти цялото време до настоящия момент я бяха гледали с някаква лека насмешка. В същото време се замисли, че никога досега не беше срещала човек едновременно толкова спокоен и ненатоварващ, но и способен да я изкара извън кожата ѝ с непукизма си. Дори в момента, седнал на стола в полицейския участък под угрозата да бъде арестуван, той изглеждаше абсолютно спокоен, сякаш е седнал да изпие чаша чай. Определено изглеждаше добре със светлите си джинси и елегантната риза с небрежно разкопчано най-горно копче, под чиито ръкави се показваха здрави и добре оформени китки.
Кой всъщност беше Гевин Матсън, зачуди се тя. Името ѝ звучеше някак познато.