— Боже мой! Ангъс, какво става с теб? Да не би да си направил беседа в читалището на тема „Как да помогнем на целомъдрената Флора Маккалъм“? — Тя започна да се ядосва не на шега.
— Флора, разбира се, че не. Знаеш какво исках да кажа. Просто споделих с Либи и Греъм. Само с тях! Защото те двамата, както и аз разбира се, държим много на теб. В момента ти говоря сериозно. Не можеш да продължаваш така! Не можеш да изживееш остатъка от дните си, лишавайки се от приятелство, от интимност, от физическа близост! Това просто ще те изгори отвътре. Не казвам, че трябва да се ожениш отново за първия срещнат. Пълно е със свободни мъже, изборът е твой. Просто помисли върху всичко, което ти казах. Моля те, обещай ми!
— Добре. Обещавам.
Бе готова да му каже каквото той поиска, само и само да прекъснат тази невероятно досадна тема колкото се може по-бързо. В какво се превръщаше собственият ѝ живот, след като брат ѝ и разни други хора започваха да си позволяват да ѝ дават съвети от интимен характер!?
След като приключи разговора с Ангъс, напомняйки му, че ще му звънне отново около осем и половина, за да се чуе с децата, Флора отвори чантата си, взе една кърпа и най-накрая се отправи към банята.
Близо два часа по-късно тя седеше на дивана изкъпана, намазана с лосион, преоблечена с чисти дрехи и се чувстваше като нов човек.
Навън слънцето вече клонеше към залез и хвърляше последните си лъчи през дантелените завеси на прозорците, потапяйки цялата дневна в меко, приятно сияние. Преди да влезе в банята Флора бе отворила широко прозорците. Навън бе топло, а лекият повей на морския бриз раздвижваше въздуха в дневната и караше Флора да се чувства още по-отпусната и спокойна. Тя постави на котлона канче, в което кипна вода за чай, после сложи няколко листа в специална затворена цедка и ги потопи във водата, за да се запарят. След това с четката за коса в едната ръка Флора бавно обиколи стаите една по една, изследвайки останалата част на къщата и бавно разресвайки все още влажните си къдрици.
Беше наистина прекрасна стара постройка, в която човек започва да се чувства като у дома си още щом прекрачи прага. Стените бяха опасани с масивна дъбова ламперия. Слънчевите лъчи се отразяваха в лака върху дървения обков, а ароматите от цъфналите дръвчета в градината изпълваха всички помещения. Определено беше къща, в която всеки човек би искал да е прекарал детството си. Флора можеше да си представи съвсем ясно как Либи е израсла тук, упражнявайки се още от петгодишно момиченце на пианото в ъгъла на големия вестибюл, провесила малките си крачета от трикракото столче пред клавишите.
Либи бе споделяла на Флора, че далечната история на мястото тъне в неизвестност. Първият документиран собственик е бил прадядо на пастрока ѝ, който емигрирал навремето от Англия, където работел в корабостроителна фабрика. В градчето обаче се говорело за друга къща, която е била на приблизително същото място далеч по-рано. Откакто обаче фамилията Хътчинсън бе заживяла на това място, следващите поколения бяха наследявали терена и къщата, всяко от тях променяйки по някакъв начин първоначалния им облик. Най-скорошното основно освежаване, преди Либи да се заеме с нея, било от времето на Гражданската война4 — таваните били повдигнати, добавени били викториански корнизи, прозорците били направени със сводове. Оттогава датирал и куполът на върха на къщата.
Майката на Либи Матилда по стара шотландска традиция дала име на къщата. Заменила тривиалното „Стария дом на Хътчинсън“ с далеч по романтичното като звучене „Тар Мюр“, което всъщност било правилно да се произнася „Хар Муур“ и на галски означавало просто „През морето“. Това име определено се харесваше на Флора.
Подът на приземния етаж бе покрит със стар, масивен паркет.
Към втория етаж водеше стълбище, отново облицовано с паркет и полирано до блясък. Самото стълбище имаше масивни стари парапети, видели не едно и две поколения. То се разделяше на две отклонения, ляво и дясно, водещи към двете крила на втория етаж на къщата. Пред всяко от тях имаше по едно помещение, нещо като малка вътрешна веранда. Флора си представяше как точно там майката на Либи може би е събирала приятелките си на чай в дългите спокойни летни следобеди. Тя си представяше тези помещения като кътчета за вечерна отмора на бъдещите гости — на топло пред пламъците от камината през зимата или с прохладата от отворените високи прозорци през меките летни нощи. Имаше рафтове с подредени стари книги, сред които човек можеше да се потопи с часове, табла, шах, карти и други забавни игри, а който имаше желание и умения естествено, можеше да посвири и на пианото.