В двора наред с къщата за Флора имаше още две постройки. Навремето явно едната от тях е била помещение за прислугата, а другата — за селскостопански животни. Днес те бяха напълно реновирани и превърнати в два обширни апартамента. Единият от тях беше мезонет с извита стълба, водеща към горния етаж. Той бе подходящ за настаняване на по-големи семейства. Вторият беше предназначен за романтични двойки и младоженци — спалнята беше огромна, в дневната имаше каменна камина, а половината баня бе заета от голямо джакузи.
Изпълнението на вътрешния дизайн бе изцяло според идеите и изискванията на Либи. Тя наистина се бе постарала да помисли за всичко. На Флора обаче ѝ липсваше нещо. Къде бяха онези малки, дребни детайли, които да направят всяка стая уникална и гостите да я запомнят завинаги. И не само да я запомнят, а след това да искат пак да се върнат тук, запазвайки си изрично „тяхната“ стая. Тази мисъл се въртеше в главата на Флора още докато летеше насам. Идеята беше отделните стаи да бъдат тематични по свой специфичен и неповторим начин. Мислеше да постигне това с прости хрумвания и декорации. По този начин всяка стая щеше да си има име и душа, а не просто номер на вратата си. Семейните хотели в Шотландия прибягваха сравнително често до това. Най-често стаите бяха в различни цветове, но Флора се сети, че бе попадала и на едно хотелче, където всяка стая беше кръстена на различно шотландско племе, като подредбата и детайлите в помещенията отговаряха на традициите и обичаите при всяка една племенна група. А тъй като „Тар Мюр“ бе в Щатите, но имаше силна шотландска връзка, Флора бе мислила точно за нещо подобно. Можеше дори да направи табелки, на които името на стаята да бъде изписано както на съвременен английски, така и на галски. Мисълта не ѝ даваше мира и идеите буквално се блъскаха в главата ѝ. Цветове, платове, завеси, защо не и аромати? Дали обаче щеше да смогне да реализира всичките си нови хрумвания за трите седмици, които оставаха до пристигането на първите туристи?
Едно беше сигурно, помисли си тя, припомняйки си разговора с Ангъс от преди малко. Тя щеше да е прекалено заета покрай задачите с къщата и дори да искаше, нямаше да има и минута време за други хора, камо ли пък за нещо по-сериозно. Понякога брат ѝ сякаш не се усещаше какви ги говори…
Глава 4
Беше три през нощта, а Гевин седеше пред пианото „Стейнуей“ — голямо, черно и полирано. Всичко около него беше в листове хартия. По някои от тях Гевин бе драскал с молив, отбелязвайки си нещо. Те бяха оставени върху пианото. Други просто бяха смачкани на топка и хвърлени на пода. Те бяха сигурно пет пъти повече от тези, които явно ставаха за нещо.
Когато композираше, той не го правеше на компютър, каквато бе тенденцията в последно време сред все повече негови колеги. Опазил го бог от такава работа! Някои можеха да нарекат стила му на композиране старомоден, защото той го правеше точно както великите Бетовен и Моцарт в миналото — нота по нота, тон по тон. Той пишеше, триеше, драскаше, понякога дори ругаеше на глас. Голяма част от идеите му отиваха в коша след часове безсъние, една малка част от целия му труд виждаше бял свят. Това обаче беше начинът, който работеше при него. Винаги, по време на цялата си кариера, бе композирал именно по този начин и нямаше никакво намерение да си променя стила.
Гевин бе седнал пред пианото още веднага след като се върна от полицейския участък. Преди това той бе успял само да излапа набързо един сандвич с шунка и половин пакет чипс, които трябваше да бъдат нещо като вечеря. За цялото време той бе написал едва няколко такта, просто една кратка комбинация от ноти върху листа пред него.
Това обаче все пак беше някакво начало.
Както писателят започва романа си с една проста дума, която после се превръща в изречение, страница, глава… Така и Гевин бе започнал със своите ноти, бележки, думи и драсканици.
Си… Ми… Сол… Фа…
Красота… Елегантност… Финес… Огън.
Тези думи непрекъснато се въртяха и се блъскаха в главата му още от онзи момент, в който тя беше влязла в кафенето. Тогава зазвучаха и нотите.