Флора Маккалъм.
Красота.
Елегантност.
Финес.
Огън.
В горната част на листа, на който Гевин се опитваше да съчини композицията си, той бе написал нейното име. Това бе работното заглавие на проекта му. В часовете, откакто бе седнал зад пианото, Гевин се опитваше да пресъздаде онази невероятна музика, която бе зазвучала в главата му, когато зърна Флора за пръв път. Мислите му летяха само към нея. Спомняше си отново и отново как се бе появила в кафето, после как беше увиснала на стената с бръшляна, спомняше си и зле прикрития ѝ страх, докато седеше в полицейския участък.
Си… Ми… Сол… Фа…
Свиреше го пак и пак, опитвайки безбройни комбинации. Но не се получаваше. Не ставаше и не ставаше…
Замислеше ли се за Флора, можеше да си спомни всеки детайл, дори и най-дребния. От безбройните дребни лунички, покрили носа ѝ, до начина, по който нервно прехапваше долната си устна в участъка. За краткото време, откакто я познаваше, вече знаеше, че предпочита да пие чай вместо кафе и си връзва обувките, увивайки два пъти връзките, преди да ги стегне. Колкото и ясен да бе образът ѝ в съзнанието му обаче, Гевин продължаваше да не може да изрази със звуци онази вълшебна музика. Четирите ноти продължаваха да се мъдрят самотни на листа пред него.
По дяволите!
Трябваше да си почине малко. Даже май бе крайно време! Трябваше отдавна да си е починал. Страхуваше се обаче да се раздели с пианото. Имаше чувството, че стане ли от този стол, никога няма да успее да хване онази мелодия. Боеше се, че тя ще излети от главата му завинаги. Бе разочарован, но и все още изпълнен с някаква странна, обещаваща надежда. Въпреки че на листа пред него имаше само четири ноти, Гевин се утешаваше, че тази вечер е свършил повече работа, отколкото през последните две години.
Допивайки последните глътки от чашата с отдавна изстинал чай, той все пак стана, взе си ключовете и се отправи към вратата. Може би една кратка разходка на чист въздух малко преди изгрев-слънце щеше да разсее мъглата в главата му.
Навън луната светеше ярко, беше слязла ниско над хоризонта. Гевин тръгна по стълбите, които се виеха надолу от верандата на къщата. Откъм морето подухваше лек ветрец, който полюшваше високите треви, строени от двете страни на пътечката, водеща към скалистия морски бряг. Отдавна му беше направило впечатление, че пътеката е много стара — бе дотолкова отъпкана, че се беше превърнала почти в алея — по нея нямаше никакви тревички и растения. Със сигурност поне няколко поколения местни жители я бяха използвали за пряк път към брега или просто за разходка с домашните любимци. От време на време пътеката минаваше през участъци със ситен пясък, където местните слизаха да плажуват, когато времето беше хубаво и когато нямаше прилив. Други пък ровеха за миди, които общо взето бяха рядкост за този район, но специално тук се намираха. Пътеката минаваше през няколко частни терена, но имаше неписано правило, че всеки може да я ползва. Гевин много обичаше да се излегне на шезлонга на верандата си и оттам да наблюдава движението на своите съседи. Когато го видеха там, те винаги му махаха за поздрав, въпреки че той не се беше запознавал с никого от тях. Това бе по-скоро един машинален жест с ръка, с който обикновено жителите на малките градчета са свикнали и който приемат съвсем нормално. Гевин бе наясно, че те му махаха просто по навик и в следващия момент можеха и да не се сетят, че са го видели. Той от своя страна също винаги отвръщаше на поздравите им. Не знаеше кои са, не се и интересуваше. И беше сигурен, че те също нямаха ни най-малка представа кой е той. Това го караше да се чувства спокоен.
По това време на денонощието обаче, малко преди изгрев-слънце, на пътеката бе само той. Беше доста топло и дори лекият ветрец, който подухваше, не създаваше дискомфорт. Гевин бе само по тънки джинси и тениска. Краката си бе обул с чифт кожени мокасини на босо. Обувките бяха отдавна съсипани от постоянно носене, както и от солената вода, но Гевин продължаваше да ги носи, тъй като материята бе станала толкова лека, че той я чувстваше невероятно удобна, все едно му беше втора кожа. През следващите два часа слънцето първо щеше да освети хоризонта, а след това да изгрее над океана, който в момента изглеждаше тъмен, бездънен и спокоен. Звукът от разбиването на малките вълнички в брега напомняше на похъркването на немощен старец. В същото време откъм сушата се чуваше наподобяващата жабешко крякане песен на някой козодой, вероятно скрит сред короните на дърветата над склона.