Недалеч в залива, на няколко километра от брега, имаше архипелаг от малки островчета, познат сред местните с името Котелът на вещицата. В леката мараня над водата се виждаше светлината на премигващ фар. Това бе именно маякът, разположен на Острова на Хатауей — най-голямото от общо четирите парчета земя в малкия залив. Местните твърдяха, че фарът бил построен някъде към края на осемнадесети век. В началото работел на газ и си имал пазач, който живеел в малка каменна постройка на острова. Легендата гласеше още, че историята на архипелага преди построяването на фара била доста мрачна. Около три века по-рано, през петнадесети век, местното население било изпаднало в истерия, която избухнала в истински и буквален лов на вещици. Всъщност обвиненията в магьосничество се превърнали в нещо обикновено за този регион, откакто група пуритани установили своя колония в Масачузетс. В края на седемнадесети век обаче страховете, подозренията и обвиненията в магьосничество достигнали до точката на кипене. Набързо били скалъпвани обвинения и издавани присъди. Много жени били осъдени на смърт. И въпреки че когато в този регион се говори за лов на вещици, хората ще се сетят първо за град Салем, разположен на около двадесет и пет километра на югоизток, Ипсуич също е бил сцена на тези отдавнашни и трагични събития.
Много от обвинените и осъдените живеели във ферми и чифлици покрай пътя, свързващ Ипсуич и Салем. Дори затворът в Ипсуич услужливо приютявал някои от осъдените от близкия Салем, когато тамошният дранголник се оказвал с недостатъчен капацитет. Една от многото обвинени по онова време била млада жена от малко селце в непосредствена близост до Ипсуич. Името ѝ било Рейчъл Хатауей.
В един хладен и дъждовен следобед скоро след пристигането си тук Гевин бе влязъл в местната книжарница най-вече за да се скрие от дъжда. Докато разглеждаше заглавията по лавиците, много от които бяха на местни и регионални автори, той бе завързал разговор с продавачката, госпожа Евансън, споделяйки, че е много заинтригуван от четирите малки парчета земя в морето, виждащи се от верандата на вилата, в която живее. Тогава тя му бе препоръчала книга, написана от някакъв местен жител, в която се разказваше именно историята на Рейчъл Хатауей и се посочваше причината, поради която малкият архипелаг е кръстен именно на нея.
Рейчъл Хатауей била родена най-вероятно през 1670 година. Историческите сведения за нея остават твърде разнопосочни. Някои от съвременниците ѝ твърдели, че е стара мома и никога не се е омъжвала, но доста повече били тези, които я сочели за вдовица, а трети стигали още по-далеч, наричайки я „безсрамна развратница“. Носели се слухове, че след поредния жесток семеен скандал тя убила първия си съпруг, след което го нарязала на малки парченца, а после закопала останките му на различни места в чифлика. Въпреки че историята била разказвана десетки пъти край камината в местната кръчма, никой не можел да даде точни и конкретни сведения за загадъчния ѝ съпруг. Оказало се, че не само никой не знаел името му, но и никой не можел да се похвали, че се е срещал или разговарял с него. Въпреки всичко това слухът продължавал да се носи упорито от уста на уста и от поколение на поколение.
Самата Хатауей също разпалвала пламъците на тези мълви. Начинът ѝ на обличане се отличавал крещящо от този на останалите жени. Тя предпочитала да носи корсажи и блузки в ярки цветове, като най-често се спирала на розовото и виолетовото. Отвсякъде се подавали панделки, дантели и връвчици, поставени по-скоро за украса, отколкото с някакво практическо предназначение. Чорапогащниците ѝ били в предизвикателни цветове и десени, за разлика от тези на всички останали пуританки около нея, които за нищо на света не изменяли на скучния бял цвят. На главата ѝ никога не можело да се види някоя от онези сякаш излезли от калъп бели ленени шапчици, задължителен аксесоар за дамите от онова време. Не! Ако въобще слагала шапка, то това била някоя или с абсолютно нестандартна форма, или с гордо забучено пауново перо отпред. Някои дори твърдели, че петното на върха на перото било окото на самия дявол, както и че тя носела тази шапка съвсем умишлено, имайки за цел чрез дяволското око да донесе болки и нещастие за всеки, който се срещне с нея и погледне към екстравагантната ѝ шапка.
Когато през едно лято в края на седемнадесети век истерията против магьосничеството в близкия Салем върлувала с пълна сила и започнала да излиза извън контрол, съседите на Рейчъл започнали да я изкарват виновна буквално за всичко — от лошата реколта до заболяванията на децата им. Не след дълго тя се озовала в затвора в Ипсуич в очакване на присъдата си. Според легендата именно тук се случило невероятното. Както и да я заключвали и охранявали, след не повече от два дена тя изчезвала мистериозно от затвора, за да се върне отново във фермата си в покрайнините на града. След като това се повторило няколко пъти, на един от градските големци му хрумнало, че ще е най-добре да заточат бедната Рейчъл на близкия остров в залива на Ипсуич (според тогавашните сведения и моряшки дневници по онова време той бил само един), за да не може тя никога повече да притеснява добрите, примерни и богобоязливи жители на градчето. Речено — сторено. Още на следващия ден младата жена била окована във вериги и изпратена на острова. Но само ден след заточването ѝ там в залива се появили като от нищото още цели три острова. Това, разбира се, било поредното неоспоримо доказателство, че Рейчъл е истинска вещица. Все пак хората не били чак толкова жестоки и оставили заедно с нея на острова коза, крава и кокошка, с които тя трябвало някак да се прехранва, докато настъпел денят, в който съдът щял да се произнесе за съдбата ѝ. Този ден обаче сякаш никога не идвал и така постепенно започнали да забравят за опасната вещица. Далече от очите, далече от ума, както се казва. Въпреки това, когато някое нещастие връхлитало градчето, било то наводнение, пожар или болест, жителите му отправяли боязлив взор към островите в залива отсреща и мрачно поклащали глави, обвинявайки за бедите отново вещицата от Ипсуич и отправяйки молби към всевишния тя никога да не се върне отново.