С времето историята започнала да се разказва от уста на уста и да търпи промени. Сред хората тръгнала мълвата, че единственият начин всички тези неща да се озоват в къщата е някой да ги е донесъл по море. Така тръгнала легендата за пирата любовник на вещицата. По този начин намерила обяснение и загадката със самата къща — явно била построена от екипажа на пиратския кораб, загадъчно акостирал край бреговете на острова. Всички се обединили от мнението, че явно нейният пират я е измъкнал от острова, на който била заточена. И въпреки че никой никога не бил видял край този остров да акостира и да стои на котва какъвто и да било кораб, всички вярвали, че някогашната им съгражданка е станала пиратска съпруга, която до края на дните си кръстосвала морета и океани с препасана сабя на кръста и бутилка ром в ръката.
Хората продължавали да виждат духа ѝ нощем и били сигурни, че тя се връща, за да си отмъсти на виновниците за заточението ѝ или по-точно на техните наследници. Поверието било толкова натрапчиво и устойчиво, че в крайна сметка Рейчъл Хатауей се превърнала в някакво митично, легендарно същество, в нещо като градския призрак. Когато в някоя от къщите нещо паднело от някой рафт или пък някоя електрическа крушка започнела да премигва, вината за това неизменно била приписвана на Рейчъл. Костюмите и маските с нейния образ били хит на всеки празник Хелоуин, а родителите плашели децата си, че ако не слушат, лошата вещица Рейчъл Хатауей ще дойде да ги вземе.
След като беше прочел тази книга, Гевин бе прекарал много вечери и нощи, седнал на шезлонга си на верандата и насочил телескопа си към малкия архипелаг. Чудеше се какво наистина се е случило някога с бедната Рейчъл. Дали наистина е била магьосница, или просто една нещастна жертва на времената, в които ѝ се е паднало да живее? Ако се бе родила в днешни дни, в най-лошия случай поведението ѝ би било приемано за леко странно. Всъщност най-вероятно би ѝ дало шанс да се изяви като актриса или поп звезда.
Често Гевин си задаваше въпроса как ли е изглеждала в действителност младата жена, дръзнала да се опълчи на строгите пуритански нрави. Единствените ѝ изображения бяха на рисунки, създадени преди столетия, а и те даваха само някаква бегла представа за Рейчъл. Освен това тези сведения бяха твърде противоречиви. На някои рисунки младата жена бе изобразена с руса коса, на други — с гарвановочерни дебели тежки плитки. Гевин си я представяше като смела и самоуверена жена, с непослушна рижа коса, подаваща се под екстравагантната ѝ шапка. Всъщност сякаш някак приличаше на жената, която предния ден бе видял да виси на бръшляна на къщата на Хътчинсън.
Той спря. Беше се унесъл в мисли и междувременно бе стигнал до брега. Обърна се нагоре и се вгледа в къщата, кацнала на ръба на скалата. Виждаше очертанията ѝ в сумрака на настъпващия нов ден и не спираше да мисли за жената, която по всяка вероятност в момента спеше там. Гевин знаеше, че никога няма да забрави вчерашния ден — странната гледка на младата жена, увиснала на стената, скъсаната ѝ рокля… Нямаше да забрави и момента, в който по стечение на обстоятелствата успя да види нейните бели, стройни и сякаш безкрайно дълги крака.
Отдавна, наистина много отдавна бе последният път, когато той бе проявил интерес към жена. Със сигурност му бе повлияла последната година от живота му с Миранда, превърнала се в нескончаема поредица от скандали и проблеми. Дотолкова, че Гевин очакваше официалната раздяла с нетърпение. И точно когато той се чувстваше готов да започне нов живот, точно когато оставаха само няколко дни до съдебното заседание, което щеше да направи развода им юридически факт, се стигна до онзи паметен и съдбовен телефонен разговор, когато тя му се обади от летището и успя за нула време да преобърне живота му наопаки. В един момент дори се бе замислил дали не е добре да се замонаши. Но ето че изневиделица се бе появила Флора Маккалъм. Гевин усещаше, че тя бе докоснала нещо много дълбоко в душата му.
Най-накрая той успя да свали поглед от къщата, обърна се и тръгна да се прибира. Мислеше отново да седне пред пианото и да прекара сутринта в опити да подреди още няколко ноти по листа. В този момент обаче той долови с периферното си зрение някакво движение, някаква светлина.
Обърна глава натам.
Както му се бе сторило преди миг, това наистина беше фенер. Стъклен фенер, работещ с керосин. В днешно време хората ползваха този тип фенери повече за украса, отколкото за осветление. Но ето — той беше на пясъка, а пламъкът му танцуваше бавно, побутван от слабия морски бриз. До фенера на пясъка имаше някаква шарена дреха. Гевин се приближи и я вдигна от земята — беше памучна женска рокля.