В този момент вятърът се засили, вдигна пясък край брега и почти угаси с порива си пламъчето на фенера. Гевин вдигна глава и погледна към водата. Тъмнината още не се беше отдръпнала и той не можеше да види ясно на повече от няколко метра, но интуицията му подсказваше, че там има нещо. По-скоро някой.
Чу някаква далечна музика. Същата, която бе зазвучала в главата му, когато беше в кафето!
Миг след това той я видя да излиза от водата. Яркочервената ѝ коса сега беше мокра и прилепнала към кожата.
Към голата ѝ кожа.
О, небеса!
Гевин я наблюдаваше как се приближава към брега и дъхът му сякаш секна. Водата блестеше върху косата ѝ и се стичаше на струйки по голите ѝ стегнати гърди, със зърна, настръхнали от хладната вода и свежия утринен бриз. Тънката ѝ талия плавно преминаваше в изключително женствени, заоблени бедра. Бедрата на онези невероятно дълги крака, които Гевин вече бе имал щастието да види, макар и за миг. Усети как гърлото му се стяга, след това се почувства все едно някой го беше ударил в слабините.
В този момент Флора го забеляза и замръзна от изненада. Вече бе излязла на пясъка и стоеше права на няколко метра от роклята си. Инстинктивно вдигна ръце към гърдите си, за да ги прикрие.
— Какво правиш тук?! — Тя отстъпи няколко крачки, така че пламъкът от фенера да не я осветява. — Може ли да получа халата си, ако обичаш?
Гевин не знаеше какво да каже. Това може би беше добре, тъй като той изобщо не беше сигурен, че през стегнатото му гърло е възможно да се процеди какъвто и да било звук. Беше виждал голи жени безброй пъти, но в тази жена пред него, имаше нещо, което просто го бе зашеметило. Той стоеше прав и гледаше в краката си. Наведе се към дрехата, взе я, протегна ръката си напред, без да отлепя поглед от пясъка. Изчака така, докато Флора се наметне.
— Бяха ми казали, че това е частен плаж. — Чу пак гласа ѝ съвсем близо в сумрака.
Гевин примигна, покашля се смутено и най-накрая успя да отвори уста и да каже нещо.
— Така е всъщност. Но повечето от местните не се съобразяват с това и… просто се разхождат. Тук минава пътека, точно зад мен. — Той посочи с ръка.
— Виждам — отвърна Флора.
След това, вече облечена и пристегнала копринения халат около талията си, бавно пристъпи към фенера. Загърнала се беше почти до брадичката и нервно стискаше устни.
— Ще имам предвид нравите на местните следващия път, когато реша да поплувам в морето рано сутрин.
— Ами повечето хора тук всъщност се разхождат през деня. — Той хвърли бърз поглед към нея, после се опита да продължи: — А аз… просто… не можех да заспя. Явно… и ти…
Флора кимна.
— Да, все още се нагаждам към часовата разлика.
— Така е, със сигурност ще ти трябват още ден-два.
Последва неловка пауза, по време на която двамата просто стояха един срещу друг. Единственото, което се чуваше, бе приятният плясък на малките вълнички, разбиващи се в брега. Гевин забеляза, че Флора леко потреперва от студ. Почувства спонтанно желание да я обгърне с ръцете си, за да я стопли. Дори направи крачка към нея, но тя веднага отстъпи назад, сякаш прочела мислите му. След това тя най-накрая прекъсна мълчанието.
— Ами, добре… в такъв случай мисля, че ще е добре да се прибирам. Да изпия един топъл чай, а после да се опитам да поспя още малко. Довиждане още веднъж, господин Матсън.
Тя взе фенера и се обърна.
— Гевин.
— Моля?
— Можеш да ме наричаш Гевин.
Флора само го изгледа, без да отговори нищо. След това се обърна и пое в сумрака по хълма към къщата. Единственото, което оставаше на Гевин, бе да я проследи с поглед. Гледайки я как се отдалечава, той се чудеше дали тя си дава сметка, че запаленият фенер, който държеше в едната си ръка, осветяваше по идеален начин извивките на тялото ѝ под копринения халат.
Сърцето на Флора биеше силно в гърдите ѝ. Изпитваше непреодолимо желание да се затича, за да стигне по-бързо до къщата, но някак успя да го потисне. Тя почти не бе спала по-предната нощ. В резултат на това вечерта бе задрямала направо на креслото веднага след телефонния разговор с децата си. Всъщност мислеше да подремне за малко, а бе заспала толкова дълбоко, че се събуди на същото кресло шест часа по-късно, когато нощта бе превалила, но слънцето все още не беше изгряло.
Навикът със сутрешното плуване ѝ беше от Шотландия. Излизаше да плува всяка сутрин през лятото. Повечето хора ѝ се чудеха, защото дори през този сезон там морето беше доста студено. Тя обаче беше научила това от майка си, а тя пък — от своята майка. Беше се превърнало в традиция сред жените в рода ѝ, които считаха, че сутрешните бани са много полезни за здравето и добрата им форма. Като малка Флора никога не се беше замисляла дали това наистина е така, просто всяка сутрин двете с майка ѝ излизаха от дома си и се потапяха в морето. Студената вода отдавна не ѝ правеше впечатление. Сега, когато майка ѝ вече не беше сред живите, Флора правеше същото в компанията на малката си дъщеричка Ани. Правеше го не само заради семейната традиция, а и поради факта, че тези сутрини я караха да се чувства свежа и заредена с енергия. Не знаеше дали това бе в резултат толкова на допира със солената вода, колкото на невероятното чувство на близост с детето си. Моментите с Ани сами във водата бяха наистина специални и прекрасни. Те се гмуркаха, смееха се, танцуваха сред вълните, лягаха по гръб във водата и ритаха срещу вълните. Да, именно заради тези моменти Флора продължаваше да се чувства млада.