— Хайде, Флора! — сепна я гласът на брат ѝ, докато тя продължаваше да обмисля всеки аспект от офертата. — Ако не друго, направи го поне, за да смениш атмосферата, да си починеш малко от живота тук. От три години гледаш децата абсолютно сама, това е твърде много време. Мисля, че имаш нужда от малко разведряване.
Ако някой друг, а не собственият ѝ по-голям брат ѝ беше казал тези думи, тя сигурно щеше да настръхне срещу него, въпреки че бе наясно, че това беше самата истина.
Откакто съпругът ѝ Сиймъс, който работеше на нефтена платформа, загина в Северно море преди малко повече от три години, животът на Флора бе изцяло зает с работа и грижи за децата. За цялото това време тя бе успяла да се отдели от ежедневието не повече от един или два пъти, и то отивайки на кино в близкия Инвърнес. А сегашното предложение? То беше направо от друго измерение! Дълга ваканция в Съединените щати — тя и трите ѝ деца. Това беше пътуване, което тя никога не би могла да си позволи, ако трябваше да разчита на личните си финанси. А най-големият ѝ син Роби в последно време беше в период, в който именно Щатите живо го интересуваха. Той и без това отдавна се кълнеше, че в момента, в който навърши пълнолетие, ще напусне незабавно Касъл Рот и никога няма да се върне обратно. Още сега, на единадесет години, той бе дал на родното си село определението „най-скучното място на света“. Разбира се, за краткия си житейски път Роби никога не бе ходил по-далеч от Инвърнес, така че чувството на носталгия по родното място бе нещо абсолютно непознато за него.
За Флора всичко бе доста по-различно. Да, тя също бе прекарала тук целия си живот. Но освен като родно място тя приемаше селото и по друг начин. Животът тук непрекъснато ѝ напомняше за всичко онова, което вече бе загубила. Особено след онзи ужасен ден, в който загуби Сиймъс, тя се бе превърнала в едно роботизирано същество, което съществуваше, за да ходи на работа и да се грижи за децата си. Живееше ден за ден, борейки се за оцеляване — нейното и на трите ѝ деца. Всичките ѝ усилия бяха насочени към една цел — да запълни по някакъв начин огромната празнина у децата си, останали без баща. Въпреки че ясно си даваше сметка, че каквото и да прави, няма да бъде по силите ѝ да замести изцяло Сиймъс.
И ето, сега Либи седеше срещу нея, предлагайки ѝ така нужната ваканция. Е, вярно, ваканция, през която ще трябва да се работи, но все пак — ваканция. Освен всичко друго идеята за стопанисване на хотел започваше да се струва на Флора все по-интересна и привлекателна.
Но дали наистина щеше да се справи?
Тя продължаваше трескаво да мисли за децата. Те бяха нейният живот, Флора никога не се бе отделяла от тях за повече от няколко часа. Щеше ли наистина да намери сили да тръгне и да ги остави сами, пък дори и за някакви си две седмици?
— Флора… — Ангъс се приближи до нея и я хвана леко за раменете. — Довери се на по-големия си брат този път. Ще се убедиш сама, че няма да те подведа.
Той ѝ намигна леко, но въпреки това физиономията му остана сериозна. Лицето, което така силно си приличаше с това на баща ѝ, с трапчинките по бузите и изразителните очи, бе точно срещу нея и следеше всяко нейно трепване.
— Последните три години не бяха никак лесни за теб. Наблюдавам те непрекъснато. И се възхищавам на твоята решителност и борбеност. Но няма как да не забележа и нещо друго — наистина не мога да си спомня последния път, в който те видях да се усмихваш истински.
Ангъс посочи към сърцето ѝ. После продължи загрижено:
— Ти убиваш нещо в себе си през последните години, мила! Сама не си си позволила да се отърсиш от нещастието, което те сполетя. Но няма начин, просто няма начин да продължаваш така вечно. Мъката ти по Сиймъс няма да изчезне никога, да, но това не означава, че трябва да седиш тук непрекъснато, опитвайки се да я потушиш с грижите за децата. Повярвай ми! Това няма да е добре за теб, а може би в един момент няма да е добре и за децата. Те имат нужда да виждат майка си красива, сияеща, усмихната, весела — жената, която аз винаги съм познавал. А в момента ти си се превърнала в една своя бледа сянка. Аз… — Той хвърли поглед към Либи и Греъм. — Не аз, ние трябва да разберем, че това няма как да продължава така. Ти просто не можеш да продължаваш живота си по този начин. Всеки ден, навсякъде, където отидеш, всичко, което правиш… всичко ти напомня за онази случка.