В Шотландия Флора ходеше от къщата си до замъка пеша. Никога не беше измервала разстоянието, но знаеше, че е около пет километра. Тръгваше веднага след като изпратеше децата за училище. Вървеше около час. Това беше нейното време, минутите, в които можеше необезпокоявана от никого да се отдаде на своите планове и размишления сред приятните звуци от природата около нея.
В Ипсуич пътят я водеше право към центъра на градчето и минаваше през сводест каменен мост над местната река и покрай прекрасна бяла църква с висока камбанария. Понякога се заговаряше с местните кучкари, излезли на разходка с домашните си любимци, срещаше разни физиономии, които ѝ ставаха все по-познати, минаваше през пощата, за да изпрати кореспонденцията си, след което неизменно се спираше в кафенето, за да изпие чаша топъл чай. Въпреки че беше тук само малко повече от седмица, вече се бе запознала с доста от местните.
— Добро утро, мила — кимна ѝ госпожа Евансън. Собственичката на малката книжарница също бе сред редовните посетители на кафенето на господин Капоне. Всяка сутрин тя си поръчваше за закуска неизменния кроасан с ягодово — лешников пълнеж, който трябваше да бъде затоплен на микровълновата точно двадесет секунди и нито миг повече. — Получих разни нови заглавия, заповядай, когато имаш време.
Флора ѝ благодари и обеща да се отбие скоро.
— Buon giorno! — поздрави я на италиански и Мария, майката на Джули.
— Buon giorno, млада красавице! — провикна се закачливо и Сал, намигайки ѝ дяволито.
Дори сержант Фарадей, който за малко да я вкара в ареста още в деня на пристигането ѝ, ѝ махна приятелски от своята маса. Флора поздрави всички, съблече си елечето и го окачи на закачалката зад входната врата. Хвърли поглед към масите. Двама рибари, разговаряйки на по чаша кафе, ѝ кимнаха любезно. Мак, местният монтьор, който също беше там, ѝ намигна свойски. Той с удоволствие си разменяше по някоя дума с нея, като винаги намираше как да я заговори. Един човек обаче, който иначе също редовно се отбиваше тук, липсваше вече цяла седмица.
Флора не бе виждала Гевин от вечерта, в която го помоли да напусне къщата ѝ. Въпреки че по цял ден бе в движение, не го бе засичала нито в кафето, нито по централната улица, нито покрай брега, нито дори в магазина. Не че го търсеше умишлено, просто ѝ беше странна липсата му. В момента тя бе толкова заета с къщата, че не ѝ оставаше време дори да си помисли за Гевин и за онази вечер, когато телата им се бяха притиснали едно в друго, а той я докосваше и целуваше толкова нежно. Вечерта, в която тя почти бе изпаднала в транс от удоволствието да бъде в силните му ръце. Онези целувки, онези луди прегръдки… Все пак нещо се бе случило между тях. И колкото и да беше заета, в мислите на Флора понякога се прокрадваше въпросът дали бе приключило всичко. Дали няма да последва някакво развитие? В края на краищата той сякаш ѝ бе казал всичко в онзи момент, когато разбра, че има три деца.
От друга страна, Флора си даваше сметка, че последните ѝ думи го бяха наранили. Тя съзнаваше прекрасно, че приказките за авантюрата за една вечер бяха изречени в състояние на силен афект и раздразнение. Като оставеше настрана прекалено директните съвети на брат си, Флора много добре знаеше, че не е от онзи тип жени, които могат просто да правят секс с някой мъж единствено заради физическото удоволствие. Когато погледнеше децата си в очите, Флора искаше да не се срамува от нищо.
Истината беше, че от първия момент, в който тя видя Гевин Матсън още докато висеше на бръшляна (който все още не бе оправен, напомни си тя), имаше нещо в него, което накара дъха ѝ да спре. Даже още преди този момент. Защото в действителност тя го забеляза за първи път в същото това кафе, в което беше и сега. Беше седнал на онази маса до прозореца и се взираше в нея, сякаш току-що бе излязла от някакъв красив сън. Да, имаше някаква химия — колкото внезапна, толкова и очевидна. Имаше нещо между тях, някакво естествено привличане, което се засилваше все повече и повече след всяка тяхна кратка среща. Той бе проникнал в мислите ѝ. Бе я накарал да се замисли за връзка с мъж за пръв път, откакто съпругът ѝ бе загинал.
Тя осъзнаваше съвсем ясно това привличане, тази химия. Или поне така си мислеше. И всичко вървеше прекрасно до момента, в който той научи за децата ѝ.
— Добро утро, госпожице Маккалъм. Как сте днес? — попита я дружелюбно Джули, като носеше към масата ѝ чаша горещ чай.