— Да, да, идвам веднага.
Джули сви рамене, взе си таблата и бързо скочи от стола.
Господи, сега всичко ѝ се изясни! Реакцията на Гевин, странното му поведение, когато разбра за децата ѝ. Може би изобщо не е било странно. Може би е било някаква неволна негова защитна реакция, след като е научил нещо толкова неочаквано. Сигурно спомените са се върнали в главата му. И може разковничето да е било там, че той всъщност няма нищо против нито към децата, нито към жени с по три деца. Той просто също има син, който е бил отвлечен. Флора се опитваше да си представи през какво е минал Гевин. Как ли се е чувствал, чудейки се всеки ден къде е единственото му дете — дали е на безопасно място, дали е на топло, дали е нахранено, дали се грижат добре за него.
Дали е обичано…
Тази история наистина успя да я развълнува. Веднага след като излезе от кафенето, Флора извади мобилния си телефон и набра домашния номер на вдовицата Макнамара в Шотландия. Единственото, което искаше в момента, бе да чуе гласчето на малкия Сиймъс, който по това време трябваше да е там, докато двете по-големи деца бяха на училище. Успя да се свърже и след по-малко от минута тънкият гласец на Сиймъс вече звънтеше от другата страна. Тя преглътна сухо, слушайки детското му дишане, докато малкият си наместваше слушалката до устата, за да може да ѝ прати целувка.
— Чао, мамо — изчурулика той накрая.
След това Флора благодари на госпожа Макнамара, увери се още веднъж, че всичко е наред, и приключи разговора.
Господи, как ѝ липсваха само! Оставаха цели две седмици. Не знаеше как ще дочака да изтекат. И без това постоянно броеше часовете до пристигането на децата. Колко прекрасно бе само чувството да знае, че все пак скоро ще ги види. Чувство, което Гевин отдавна не познаваше.
Когато се върна в къщата, забеляза, че от пощенската кутия на вратата се подаваше голям плик. Седна на шарена сянка направо на стълбите пред верандата и трескаво го отвори. Бяха снимките на Либи и бебето. Малкият беше голям сладур, с тъмна коса и все още присвити очички. Либи изглеждаше уморена, но изключително доволна, а Греъм просто сияеше. Заедно със снимките бяха изпратени и няколко нарисувани с пастели картинки, дело на Ани и малкия Сиймъс. На една от тях Ани бе нарисувала дъга, самолет и три фигурки, които очевидно трябваше да бъдат тя, Сиймъс и Роби. Около самолета бяха нарисувани много сърца, наподобяващи пеперуди. Флора преглътна сълзите си, а после влезе в къщата и веднага залепи картинките с тиксо на вратата на хладилника.
Още следобед тя успя да се срещне с Джими О’Конъл — ирландец на около петдесет години, здрав като канара. Той огледа къщата и двора, записа си всички задачи, направи кратка сметка, каза за каква цена ще свърши работата и обеща да започне още на следващата сутрин, заемайки се първо с бръшляна. Увери я, че с помощта на тримата му синове всички задачи по къщата ще бъдат приключени преди пристигането на първите гости.
Докато се разхождаха по двора и го оглеждаха, Джими подхвърли интересна идея — старата постройка, която бе разположена по-долу към брега, също да бъде стегната и превърната в място за настаняване. Според него специфичното ѝ разположение би привличало всякакви романтични натури, търсещи уединение. Гледката от мястото, където се намираше къщурката, бе наистина забележителна и вдъхновяваща. Флора се съгласи. Идеята си струваше и тя си записа нещо в тефтерчето. Малко по-късно отвори лаптопа си и изпрати кратък мейл на Либи и Греъм, за да разбере и тяхното мнение.
Мисълта, че вече можеше да разчита на опитните ръце на О’Конъл и тримата му синове, я караше да се чувства далеч по-спокойна. Всичко постепенно се нареждаше. Флора провери телефонния секретар, отговори на повикванията, които бе пропуснала, след което нанесе още една резервация в списъка. След това разопакова новите чаршафи, които бе получила по куриер, и ги зареди в пералнята, за да ги пусне за пране на следващата сутрин. Преди да усети, слънцето вече се бе скрило зад хоризонта.
Минаваше осем. Флора се настани във всекидневната и се зачете в една от книжките, които си бе купила от госпожа Евансън. След малко чу, че мобилният ѝ телефон звъни от съседната стая. Вдигна го и чу от другата страна гласа на Либи.
— Охо-о-о, как е щастливата мама?
Беше ѝ трудно да приеме, че не е близо до най-добрата си приятелка в този така щастлив за нея момент, също както ѝ бе мъчно и за децата.
— Ако трябва да съм честна с теб — доста изтощена. Фактът, че ти звъня по това време, със сигурност го доказва.