И най-вече — надежда.
— Флора? — Гласът на Либи я измъкна от мислите, в които бе потънала. — Всичко наред ли е? Случило ли се е нещо?
Флора затвори очи и пое дълбоко въздух.
— Не, нищо. Всичко е наред. Хайде, и аз ще си лягам вече. Утре ще се чуем пак.
Тя прекъсна разговора и се отправи към леглото. Докато затваряше вратата и угасваше нощната лампа, се чудеше какво ли ще ѝ донесе утрешния ден.
Надежда…
— Я да видим кой е решил най-накрая да напусне леговището си — подхвърли Джули, придържайки подноса в момента, в който Гевин влезе в кафенето.
— Здрасти, Джули — кимна той. — Извинявам се, но бях малко зает.
— Така и предполагах. И кога ще я чуем?
— Кое да чуем?
— Новата ви песен. С какво друго да се занимавате затворен в къщата по цял ден и оцелявайки само благодарение на пицата на чичо ми и неговите доставки по домовете? Не съм ли права?
Гевин се усмихна. В малкия град всичко се знаеше.
— Имам нужда от още малко време. Напредвам, но бавно. Нещата още не са точно така, както бих желал да бъдат. Започвам сериозно да си мисля, че съм загубил доста от уменията си, докато мързелувах през последните две години.
Джули му донесе кафето — черно и силно, каквото той го обичаше, а отстрани на чинийката добави едно сфолиателе6, майка ѝ наистина ги правеше превъзходни.
— Заповядайте, май не сте яли много тези дни. А и не сте се бръснали. Май наистина е имало доста работа.
Гевин се почеса под долната устна, където наистина бе набола няколкодневна брада. Тази сутрин той бе установил, че в хладилника му няма абсолютно нищо, освен малко старо сирене и парче недоядена пица и реши, че е крайно време да се поразходи на чист въздух и да се зареди с продукти от магазина.
Утрото беше идеално за тази цел. Небето бе кристално ясно, слънцето се издигаше високо, а лъчите му се отразяваха в спокойната морска повърхност, хвърляйки по нея хиляди игриви отблясъци. Чайките се спускаха и обикаляха около рибарските лодки, които вече се връщаха със сутрешния си улов. По главната улица цареше оживление. Повечето хора бяха отворили прозорците на домовете си, за да пуснат вътре свежия летен въздух.
Гевин се бе вглъбил в спортната страница на вестника и отпиваше от второто си кафе, когато в кафенето влезе Флора. Той ѝ хвърли бърз поглед, после отново се зачете във вестника. Дори го приближи към лицето си. По този начин искаше не да се скрие от нея, а просто да може да я наблюдава по-незабелязано.
Носеше спортни панталонки, черни на цвят и с бял кант по крачолите, както и бяла тениска, която определено ѝ седеше добре. Даже много добре. Косата ѝ бе завързана на опашка, която преминаваше през задния отвор на синя бейзболна шапка. Обута беше със сравнително нови маратонки „Найк“.
— Харесват ли ти обувките? — Гевин чу Джули да ѝ задава този въпрос, докато ѝ сервираше чая.
— Да. Знаеш ли, права беше. Много са удобни. Сякаш не стъпвам по земята — отговори тя, а после добави: — Мисля да си взема чая с мен днес. Събра се страшно много работа в къщата, а до отварянето има само седмица.
— Разбирам, няма проблем — отвърна Джули и се върна до тезгяха откъдето донесе една висока пластмасова чаша, в която пресипа чая.
Гевин я проследи с поглед как минава покрай прозореца. Бързо сгъна вестника си и уви закуската си в салфетка.
— Чао, Джули, ще се видим пак.
— Благодаря, господин Матсън — отговори тя. След това му намигна и добави: — Обикновено минава по моста отсреща и тръгва надолу към църквата.
Всички в кафенето се обърнаха да видят какво става, когато Гевин се втурна бързо през вратата.
Сал се засмя.
— Залагам десет долара, че ще я догони, преди да е стигнала до пощата.
Монтьорът Мак се съгласи и дори качи облога двойно.
Всички се струпаха край прозореца, за да наблюдават Гевин, който тичаше след Флора. Всъщност това не беше точно тичане. Явно се опитваше да изглежда така, сякаш прави сутрешния си крос, за да не разберат всички, че в действителност тича след Флора. Именно с тази цел той изхвърли вестника си в едно кошче за боклук, а после дори отдели няколко секунди, за да спре и да поздрави възрастната госпожа Уилкинс, която в този момент разхождаше малкото си кученце. Подтичвайки, Гевин премина по главната улица, успя дори да се огледа уж небрежно във витрината на книжарницата, след това пресече напряко към общината. Настигна Флора точно в момента, когато тя пускаше кореспонденцията в пощенската кутия, което предизвика бурни възгласи на одобрение и задоволство в кафенето.