— Флора!
Тя се обърна и го изгледа със зелените си очи от глава до пети.
— Здрасти, Гевин. Как си?
— Флора, слушай. Исках да поговорим. За онази вечер миналата седмица… Дължа ти обяснение за начина, по който реагирах.
— Не, нищо не ми дължиш.
— Дължа ти. Не искам да останеш с впечатлението, че държанието ми е свързано по някакъв начин с теб, още по-малко с децата ти. Не е така. Свързано е единствено с мен.
През последните няколко дни Гевин всъщност не правеше нищо.
По цял ден си мислеше за Флора, връщайки се отново и отново към онази вечер всеки път, когато сядаше пред пианото в безуспешен опит да продължи композицията си. Сега, няколко дена по-късно, той имаше толкова много неща, които искаше да ѝ каже, и се молеше да бъде разбран правилно. Стоеше пред нея и се колебаеше, трудно му беше да подбере думите си.
— Мисля, че трябва да знаеш, че аз…
— Знам, Гевин. Знам за сина ти.
Всичко, което се бе приготвил да каже, сякаш заседна в гърлото му. Погледна я в очите. Огромното съчувствие, което видя в тях, го остави безмълвен. Тя явно наистина знаеше всичко.
— Съжалявам, наистина. Ако онази вечер знаех за това, никога не бих те назидавала по този начин. Тогава просто се заблудих, че си ме взел за онзи тип отчаяни самотни майки, които се оглеждат с четири очи да намерят мъж, който да замести бившия им. Аз не съм това, повярвай ми. Истината е, че в момента дори аз самата не знам какво искам. Опитвам се да го превъзмогна. Мога да кажа, че това е и част от причината да дойда тук, в Щатите. Но всичко все още е твърде ново и непознато за мен и изобщо не съм сигурна накъде съм се запътила. Знам само, че последните три години бяха най-трудните в живота ми и не желая да прекарам остатъка от него по същия начин.
— По кой начин?
— Изплашена. Дори ужасена до такава степен, че понякога единственото, което искам, е да се заключа в тоалетната и да не изляза оттам никога, никога…
Гевин видя, че очите ѝ се напълниха със сълзи, но тя някак успя да ги сдържи. Докато Флора премигна няколко пъти, той умишлено отмести поглед от нея и се загледа в хората по улицата. Тогава забеляза, че бяха събрали доста публика, която все още ги наблюдаваше от кафенето.
— Искаш ли да се поразходим?
— Да, разбира се.
Продължиха в мълчание заедно по тротоара. Всеки бе потънал в собствените си мисли. Прекосиха бавно стария каменен мост. От другата му страна имаше малка пейка. До нея — леха с яркожълти теменужки, посадени там в памет на известен местен жител. Гевин посочи към пейката и двамата седнаха на нея, загледани в многобройните лодки на пристанището, докато лекият ветрец откъм морето полюшваше листата на дърветата наоколо.
— Как се казва? — наруши първа мълчанието Флора. Гевин погледна към нея, но тя продължаваше да се взира в хоризонта. — Синът ти — уточни тя. — Как му е името?
— Гейбриъл. Гейбриъл Уилям Матсън.
— На колко беше… — Тя бързо се поправи. — На колко е?
— В момента е на осем. Беше на шест, когато… майка му го взе със себе си. — Гласът му леко затрепери и Гевин се покашля, за да прикрие вълнението си.
— Моят най-голям е Роби, в момента е на единайсет. Но изглежда на повече — ако знаеш колко бързо му се иска да порасне, а дъщеря ми се казва Фиона, но всички ѝ викаме Ани. Тя е на седем. Накрая е Сиймъс, най-малкият. Това лято ще навърши три.
— Каза ми, че си загубила съпруга си преди три години, Сиймъс…
— … никога е виждал баща си. Разбрах, че съм бременна няколко дни след като мъжът ми загина.
— Как се случи?
Всички в Касъл Рот познаваха Флора и Сиймъс. Когато трагедията се случи, вестта за смъртта на съпруга на Флора бързо обиколи цялото градче. Именно заради това на нея никога до момента не бе ѝ се налагало да разказва на някого какво точно се беше случило. Даваше си сметка чак сега. Своят разказ в този момент тя почувства като някакъв вид катарзис.
— Сиймъс работеше на нефтена платформа в Северно море. Работата му беше такава, че често му се налагаше да отсъства от къщи плътно по четири седмици, понякога дори и по шест. След това обаче си беше цял месец у дома. Точно си бе тръгнал от вкъщи и поемаше към следващата си дълга смяна на платформата. Денят преди трагедията бяхме празнували рождения ден на Роби. Сиймъс загина в катастрофа. Хеликоптерът, който ги превозваше към платформата, падна в морето няколко минути след излитането си. Причините за злополуката така и не станаха ясни.
— Господи, Флора, толкова съжалявам!
Тя преглътна и само кимна леко с глава.
— След като разбрах новината, останах като вцепенена с дни. — Усмихна се тъжно. — Мисля, че по някакъв начин това вцепенение продължава дори до днес. Добре, че беше брат ми. Ангъс беше именно тук, в Щатите, когато се случи трагедията. Работеше в Ню Йорк. Когато разбра какво е станало, се върна незабавно, без никакви коментари. Пое грижата за всичко върху себе си, включително и за мен. Най-трудно беше, когато трябваше да го съобщим на децата. Роби го прие изключително тежко. Той имаше много силна връзка с баща си, Сиймъс му беше нещо като идол. Не знам дали изобщо някога ще може да прекара както трябва рождения си ден, защото през целия си живот ще го свързва със загубата на татко си. Малко след това разбрах, че съм бременна. Бях объркана. Бях почти сигурна, че ще направя спонтанен аборт заради стреса и постоянната депресия, в която се намирах. Съдбата обаче бе решила друго. Загубихме скъп човек, появи се нов. Не вярвах, че ще се случи почти до края, всъщност наистина не вярвах, докато малкият Сиймъс не се появи на бял свят и не забелязах трапчинката на лявата му буза, същата като на татко му. Това е невероятно, наистина невероятно.