Двамата поседяха известно време, без да обелят дума. След малко край тях мина цялата местна детска градина. Дечицата бяха строени две по две, хванати за ръчичка. Всички носеха на главите си шапки, направени от вестници, които да ги пазят от слънцето. С тях имаше две учителки — едната отпред, другата — в края на колоната. Водеха ги към центъра.
— Гейбриъл беше точно на тяхната възраст, когато… — Гевин преглътна. — Последния път, когато го видях, беше, когато ми махаше от прозореца на къщата ни. — Гевин поклати глава. — По-точно на къщата, в която живеехме тримата заедно, преди аз да я напусна. Точно го бях оставил на майка му след поредното ни свиждане. Бях го водил в зоологическата градина. Много обичаше да ходи там, особено при маймуните. Все още е пред очите ми с лице, залепено на прозореца, и очи, които ме проследяваха, докато си тръгвах. Над устата си имаше мустачки от шоколадов сладолед.
Флора погледна към Гевин. Усещаше, че не му е лесно да продължи. Бореше се с чувствата си.
— Той ще те помни винаги, да знаеш. Всички онези неща, които сте правили заедно, местата, където си го водил. Ани беше само на четири годинки, когато баща ѝ си отиде, но още помни как той ѝ носеше букетче цветя всеки път, когато се прибираше. Бели цветчета, за късмет… Всеки път, когато видим такива, дори и сега, тя се навежда, откъсва няколко, поглежда към небето и благодари на татко си.
Гевин пое дъх и го изпусна бавно.
— Нямаш представа колко много се надявам. Понякога ми остава само надеждата. Но наистина, ако трябва да съм честен, изобщо не съм сигурен, че някой ден ще го видя отново. Може би, когато порасне, самият той ще реши да ме потърси. Лошото е, че нямам никаква идея какви му ги е наговорила вече тя. Чувал съм много истории за родители, които говорят пред децата си за родителя, при когото не са останали, че не ги иска повече, или още по-лошо — че е умрял. Миранда вече веднъж постъпи жестоко. Все пак не вярвам, че някога би наранила Гейбриъл умишлено. Но винаги може да убеди сама себе си, че прави всичко за негово добро. Така може да направи каквото си поиска. За него. И за себе си.
— Нямаш представа къде го е отвела, нали?
— Въпросът по-скоро трябва да бъде къде не го е водила вече. Наех частен детектив, който буквално обиколи земното кълбо, гонейки следите им. Рим, Париж, Швейцария, Гърция, Сингапур. Всеки път, когато ги надушваше, тя духваше отново и бяха нужни месеци, за да ѝ влезем пак в следите. Родителите ѝ живеят в Лондон и знам, че са били в контакт с нея. Със сигурност ѝ помагат финансово, а на нас отказват да ни съдействат. Те още навремето не желаеха тя да се омъжи за мен, защото това значеше да напусне Европа и да се премести да живее тук. Общо взето ръцете ми са вързани, освен ако тя не реши да се върне в Щатите. Отвличането на дете извън пределите на страната се превръща в един невероятен дипломатически и бюрократичен кошмар. Повечето правителства отказват съдействие, тъй като не искат да бъдат въвлечени като страна в подобен конфликт. Въпреки че предстоеше най-вероятно да спечеля делото за попечителство над детето, нещата се усложняват неимоверно, докато те двамата са зад граница. Когато я намерихме в Париж, френските официални власти дори я предупредиха, че идваме! Разминахме се за малко. Беше напуснала апартамента на пожар, половината ѝ вещи бяха останали. Там намерих нещо, което взех със себе си.
Той бръкна в задния си джоб и извади оттам портфейла си. Отвори го и измъкна снимка на момче със светла коса и най-големите и изразителни очи, които Флора някога беше виждала. Държеше в ръцете си самолет играчка, но лицето му не излъчваше радост, не беше дори усмихнато. Детето изглеждаше объркано, съвсем объркано.