Флора затвори очи. Мъката от тежката загуба се върна с думите на брат ѝ и я прониза като с нож, хващайки я за гърлото и пълнейки очите ѝ със сълзи. Тя обаче стисна зъби и опита бързо да прогони мъката. Вече се беше научила да го прави доста успешно. Да гаси собствената си болка. Усещането беше като да угасиш лампа — в един момент става тъмно, пред очите блуждае само проекцията на светещата доскоро крушка, която не след дълго постепенно се стопява в мрака. Всичко, което Флора трябваше да направи, когато усетеше болката да я връхлита, бе просто да се опита, колкото е възможно по-бързо, да натисне ключа и да се потопи в тъмнината, където да потърси убежище.
Самата тя беше убедена, че брат ѝ няма как да я подведе, че това, което той я съветваше, наистина бе най-доброто за нея. Същото се отнасяше и за Либи.
Флора погледна приятелката си, която едва забележимо кимна. Очите на Либи бяха изпълнени със загриженост.
Ангъс хвана леко сестра си за брадичката, за да я накара да вдигне очи към него.
— Моля те, направи го! Заради мен. Заради децата. И най-вече, моля те, направи го заради себе си!
Флора се взря в него, в милия си и обичан брат. В човека, който винаги е бил неин закрилник. Тя знаеше, че и този път той е прав, въпреки че не ѝ се искаше да го признае на глас. От деня, в който Сиймъс ги беше напуснал, тя бе заключила дълбоко в себе си собствената си скръб, надявайки се по този начин да предпази децата от опасността да видят майка си такава, каквато в действителност беше оттогава — съсипана от мъка и болка. Потискането на чувствата и емоциите обаче със сигурност взимаше своя дан и оказваше все по-осезаемо влияние на психиката ѝ. През последната половин година тя сама бе забелязала у себе си тенденцията да избягва определени ситуации, най-често свързани с присъствието ѝ около Либи и Греъм, които все още се държаха един към друг като младоженци, а очакването на новия член в семейството ги караше да демонстрират любовта си още повече. Именно на тези ситуации избягваше да става свидетел Флора сякаш дори несъзнателно.
Любов.
Сватба.
Деца.
Това бе всичко, което Флора беше искала и за което бе мечтала. Тя обичаше Либи и Греъм с цялото си сърце. Радваше се истински за тях и най-вече за предстоящото щастливо събитие. Но всеки път, когато ги видеше да се радват на любовта си, нещо сякаш я хващаше за гърлото. Това бе някаква смесица от благородна завист и мъка по собствената ѝ загубена любов, по собствения ѝ щастлив живот, променил се така жестоко само за един ден.
Господи, колко много ѝ липсваше Сиймъс! Липсваше ѝ взирането дълбоко в очите му и топлият блясък в тях, който сякаш никога не изчезваше. Спомняше си всички онези моменти, в които Сиймъс се появяваше изневиделица след работа, сграбчваше я през кръста и я отлепяше от земята, за да ѝ даде най-милата целувка. Флора се усмихна. Дъщеря ѝ Ани се бе появила именно като резултат от един от тези ритуали. Сиймъс-младши, най-малкото ѝ дете, пък бе заченато в една студена нощ в навечерието на поредната дълга зима. А Роби… неговото зачатие се беше случило още по време на първата брачна нощ. Роди се точно девет месеца след сватбата им.
Само ако можеше всички събития от последните години да са само един лош сън… Флора си даваше сметка, че от време на време все още се надяваше. Надяваше се, че след като хеликоптерът се бе разбил във водите на Северно море, Сиймъс не е загинал, а някак е успял да оцелее и в момента е някъде, откъдето със сигурност някой ден ще се завърне, небрежно крачейки по криволичещата пътечка към къщата им, както го бе правил хиляди пъти, подсвирквайки си някаква мелодия, с ръце, пъхнати в джобовете, и с шапката с широка периферия, нахлупена над лицето му. Колкото обаче и да желаеше Сиймъс някак да е оживял, колкото и да се взираше през прозореца в самотните нощи, колкото и горещо да се молеше, тя беше наясно, че трябва да се примири и да приеме за окончателен факта, че Сиймъс няма да се върне при нея.
Никога.
Флора пое дълбоко въздух. Представи си се на кръстопът. В едната посока виждаше път, който ѝ се струваше познат, но в същото време ѝ изглеждаше напълно празен — без дървета покрай него, без цветя, без нищо. Пред нея просто се простираха километри празнота. Другият път още в началото си правеше остър завой в непознатото. Но след завоя се виждаше някаква бледа светлина, по-скоро някакво зарево. То я хипнотизираше, привличаше я, викаше я, сякаш обещавайки ѝ топлината и ласките на лятното слънце.
Тя издиша рязко въздуха, който току-що бе поела бавно и предпазливо, след това просто кимна.