— Добре тогава. Ще отида.
Същата вечер, след като вече беше измила съдовете, а децата бяха нахранени, изкъпани, облечени с пижамите и готови за лягане, Флора седна при тях, по средата на голямото месингово легло, покрито с възглавници от гъши пух. Тя наведе лицето си първо към дъщеричката си Фиона (която всички наричаха просто Ани). Косата ѝ беше с абсолютно същия рижаво — червеникав оттенък, както на майка ѝ. Ухаеше прекрасно, току-що изкъпана с детски шампоан. Седемгодишната Ани въздъхна леко и се облегна на майка си в сънливо доволство. Сиймъс (когото Флора все още смяташе за нейното сладко малко бебе, въпреки че скоро щеше да навърши три години), чиято глава се опираше върху лявата ѝ ръка, бе забил палец в устата си, унасяйки се блажено. Роби, най-големият, все още не беше легнал. Той седеше по турски с кръстосани крака и препрочиташе за кой ли път любимата си книга.
— Сигурни ли сте, че наистина няма проблем за всичко, което ви казах? — зададе въпроса си Флора, след като Роби отлепи очите си от книгата, а малкият Сиймъс вече бе започнал да задрямва.
Единственото условие, което в крайна сметка бе поставила пред Либи, след като принципно се съгласи на пътуването, бе да получи одобрението и съгласието на двете си по-големи деца. В противен случай нямаше да лети за Щатите.
— Да, мамо — отговори първа Ани, а ангелската ѝ усмивка озари луничавото ѝ лице. — Това ще е съвсем истинско приключение за нас, нещо като онова риалити шоу по телевизията, където различни семейства трябва да отговарят на всякакви предизвикателства и да минават през различни изпитания. Чичо Ангъс вече ми обеща да ми повери готвенето и миенето, докато теб те няма.
— Да ядем това, което сготвиш?! Права си, това наистина ще е страхотно приключение! — промърмори Роби, което му струваше строг поглед от по-малката му сестра.
— Роби, в момента питам сериозно — продължи Флора. — Какво мислиш?
— Мисля, че няма проблем. — Той въздъхна шумно, поглеждайки майка си с тъмнокафявите си очи изпод няколко рошави кичура кестенява коса. Флора се вгледа в него и установи за кой ли път, че големият ѝ син прилича изключително много на брат ѝ Ангъс като дете. Тя успя да улови липсата на ентусиазъм в отговора му.
— Няма проблем, но… — подкани го Флора.
— Просто не мисля, че е много честно да чакаме толкова време и да заминем след теб. Защо да не можем да дойдем с теб? Така или иначе, последните дни в училище са абсолютно безсмислени…
— Ще останете и ще завършите срока. Това е споразумението ни. В противен случай просто няма да ходим никъде. Всички оставаме тук.
Роби се намръщи, но кимна примирено.
— Уфф…
— Мамо?
Дългата прозявка, която последва, даде на Флора знак, че на Ани отдавна ѝ се спи. Вече бе изминал почти час след обичайното време за лягане на децата, но Флора бе решила да направи изключение тази вечер, знаейки, че твърде скоро ще бъде далеч от тях.
— Да, миличка, кажи?
— Леля Либи ми разказа, че близо до мястото, където е живяла в Ню Йорк, имало пекарна, където правели бисквити, големи колкото пица. — Тя се прозя отново. — Мислиш ли, че е вярно?
Флора се усмихна и целуна сънената си дъщеричка по челото.
— Да, Ани, сигурна съм, че е истина, щом леля Либи го казва.
— Представяш ли си, Сиймъс? — каза въодушевено Ани и очите ѝ изведнъж се ококориха широко. — Можеш ли да си представиш толкова големи бисквити? — И тя протегна две ръце напред, сякаш държи в тях огромна кръгла пица.
Позадрямалият Сиймъс се сепна и премигна, малкото му челце се набръчка озадачено, сякаш не можеше да разбере думите на сестра си. След това той отново затвори очи и продължи сънливо да смуче палеца си.
— Може ли да си купим такива, като пристигнем в Америка, мамо? Моля те! И да ги изям само аз!
— Разбира се, миличка, ще си купим. А сега — бързо в леглото, искам да си готова, докато аз занеса Сиймъс в кошарката му.
Флора наблюдаваше Ани, която се запъти към вратата, а полите на малката ѝ нощница се влачеха по пода зад нея. Роби обаче не бързаше да си ляга.
Тя забеляза, че синът ѝ изучаваше атласа, който Ангъс му бе подарил наскоро. Беше отворен на страницата с картата на щата Масачузетс. Роби сложи пръст точно върху малката точка, която показваше местоположението на градчето Ипсуич — малко на североизток от доста по-големия Бостън и точно на брега на морето, в края на дълъг и тесен залив.
— На това място ли отиваме?
— Да, точно там — отговори Флора тихо.
Роби прелисти атласа по-нататък, където имаше карта с по-малък мащаб, обхващаща Северна Америка и Европа. Той забоде показалеца си там, където бе щатът Масачузетс, след това описа една дълга права през Атлантическия океан, стигайки до най-северната част на Шотландия, където се спотайваше тяхното малко селце. Нямаше нужда от думи, Флора разбираше много добре какво иска да ѝ каже Роби.