Двамата с него се срещнаха, когато тя беше на седемнадесет — невинна седемнайсетгодишна девойка, която дори още не се беше целувала с момче. Да, Сиймъс бе първият и единствен мъж в живота ѝ, но Флора никога не бе съжалявала за това, че се бе обрекла и посветила именно на него. Той просто завладя сърцето ѝ още от пръв поглед.
Флора никога нямаше да забрави онази далечна нощ. В центъра на селцето имаше събор с песни и танци, тя беше отишла там с няколко други момичета. И докато почти всички танцуваха и се веселяха, Флора бе срещнала погледа на Сиймъс на няколко пъти. И оттам бе започнало всичко. Той бе нов в селото, пристигнал бе от Глазгоу, за да работи на нефтената платформа, отдалечена на около триста мили от северозападния бряг на Северно море. Работеше там четири седмици, след това почиваше още толкова. Повечето от колегите му използваха почивките си, за да се разходят колкото е възможно по-далеч от района. Скитаха се с дни до Инвърнес, дори до Единбург, където да изхарчат изкараните с пот и труд пари. Не и Сиймъс обаче. Още на първата си почивка той си нае стая в Касъл Рот и същата вечер се озова на събора, където съдбата го срещна с Флора. Тя си спомни как той се бе приближил към нея и я бе помолил за танц. Тя прие и двамата танцуваха валс под светлините на разноцветните лампи. Той беше на деветнадесет, вече по-скоро мъж, отколкото юноша. От момента, в който очите ѝ се огледаха в тези на Сиймъс, Флора усети, че вече беше негова. Ето така се случиха нещата в малкото селце Касъл Рот. Двама млади се срещнаха случайно. Влюбиха се. Ожениха се. Родиха си деца. Животът течеше.
Всъщност сватбата им не беше толкова бърза. Случи се две години, след като се бяха запознали. Първата им брачна нощ премина на същото легло, върху което Флора седеше в момента. Чуваше се морето, тихият плясък на вълните, които се разбиваха в брега зад хълмчето, издигащо се току зад къщата им. Сиймъс беше прекрасен любовник — нежен, търпелив и внимателен. Флора забременя още преди края на медения им месец. Той често се шегуваше с нея по този повод, наричайки я „моята плодовита Флора“. И наистина — тя чувстваше, че може да забременее от него сякаш само с поглед. Понякога си мислеше, че ако не бяха дългите командировки на петролната платформа, щяха да имат поне още три-четири дечица. Нямаше как обаче някой от тях да знае, че времето, определено им от съдбата да бъдат заедно, е твърде кратко.
Беше една мрачна ноемврийска вечер, когато тя видя Джейми Макнийл, местния полицай в селото по онова време, да паркира патрулната кола пред къщата им. Неговото появяване изобщо не я притесни. С Джейми бяха бивши съученици и той често наминаваше покрай тях да изпият по чаша чай. Онзи път обаче Флора веднага разбра по очите му, че нещо не е наред още докато се приближаваше към него.
— Нещо със Сиймъс ли се е случило? — Бяха първите ѝ думи, още преди той да е затворил дворната порта зад гърба си.
Джейми просто кимна утвърдително, а по лицето му беше изписан ужасът от тежката задача да съобщи всичко лице в лице на Флора.
— Хеликоптерът, на който се качи Сиймъс, за да отпътува към платформата, се е разбил малко след като е излетял, Флора… Очевидците казват, че още във въздуха се е разбил на парчета, които после са паднали в морето. — Той погледна към нея и завърши с тежка въздишка: — Няма оцелели.
По онова време брат ѝ Ангъс бе заминал да работи в Съединените щати. Бе започнал като пожарникар в Ню Йорк. Това беше една негова сбъдната мечта, но след като Флора му се обади, той заряза всичко, без да се колебае и за миг, качвайки се на първия възможен полет обратно за Шотландия.
Само една седмица по-късно Флора разбра, че носи в себе си последния наследник на Сиймъс — техния най-малък син. Когато се роди, тя го кръсти на баща му. Ангъс се раздели с мечтата си за Щатите и остана да помага на сестра си, като малко по-късно зае мястото на Джейми Макнийл, който междувременно бе повишен.
Флора остави обратно снимката на Сиймъс на нощното шкафче, стана и направи няколко крачки към големия скрин, разположен в другия край на спалнята. Не беше го докосвала повече от две години. Не беше отваряла чекмеджетата му, дори не беше преместила трите паунда и петдесет и седем пенса, които съпругът ѝ бе оставил небрежно отгоре му в последния ден, преди да напусне къщата завинаги.
Тя прокара леко пръсти по месинговия обков на скрина, после бавно дръпна към себе си най-горното чекмедже и се взря, примигвайки, в наредените на малка купчинка грижливо сгънати ризи. С всяко свое вдишване тя сякаш се опитваше да долови аромата им. Преди да успее да се възпре, протегна ръце и вдигна внимателно най-горната риза, хващайки я за идеално изпраната и изгладена яка.