И двамата бяха прехвърлили петдесет, и двамата носеха джинси и ризи с къси ръкави. Доста небрежно облекло за консултанти, помисли си Демарко. Единият беше висок, с прошарена коса, която имаше нужда от подстригване, рунтави мустаци, кокалести крайници и малко шкембе. Другият беше нисък, почти плешив, с голямо шкембе. На дясната му ръка беше татуирана котва.
Вероятно заради татуировката Демарко си помисли, че ако тези типове се бяха родили двеста години по-рано, със сигурност щяха да са пирати.
— Какво обичате? — попита високият.
— Правим едно проучване за Конгреса — отвърна Ема. — Опитахме се да си уредим среща по телефона, но никой не отвърна на обаждането ни. — Очите й пробягаха по картите, пръснати на масичката. — Сега разбирам, че сте доста заети.
Високият погледна ниския, който нахално огледа Ема, после се обърна към открехнатата врата към съседното помещение и изрева:
— Хей, шефе!
Мъжът, който се изправи на прага, беше едър хубавец, някъде към метър и деветдесет, с широки рамене и тегло поне сто и двайсет кила. Беше облечен със сиви панталони и синьо поло, ръкавите на които пращяха от внушителните му бицепси. Явно поддържаше формата си. Тъмната му коса беше късо подстригана, на брадичката му имаше малък белег. Изглеждаше твърд и самоуверен, но по-скоро като полицай или офицер, отколкото като специалист, на когото е възложена оценката на военноморска образователна програма.
— Това трябва да е жената, която се обади сутринта — промърмори плешивият.
Едрият мълчаливо огледа посетителите, после на лицето му се появи усмивка. Една хубава и широка усмивка.
— Аз съм Фил Кармоди — представи се той и стисна ръцете им. — На мен се пада честта да управлявам тази малка зоологическа градина. Това е Бил Нортън — посочи плешивия той. — А това е Нед Мълърин.
Мълърин кимна като механизирана играчка, а Нортън облещи очи.
Шефът не ги покани в кабинета си, което беше странно. Вместо това накара Нортън да донесе два стола оттам, а на Мълърин заповяда да разчисти бутилките и картите от игралната масичка. Демарко отбеляза начина, по който разговаряше с подчинените си — без „моля“ и „благодаря“. Просто издаваше заповеди и очакваше незабавното им изпълнение. Остана с впечатлението, че ако беше заповядал на двамата да изядат картите, те моментално щяха да ги сдъвчат.
— Ако се чудите какво става, ще ви кажа — рече Кармоди, докато Мълърин разчистваше масата. — Таксуваме държавата само за часовете, в които работим, а заниманието на тези двамата не се заплаща.
— Да, бе! — тръсна глава Ема, без да крие недоверието си. Демарко очакваше протест от страна на шефа, но такъв не последва. Кармоди само сви рамене, очевидно безразличен за мнението й относно начина, по който си изкарваше парите.
Изчака допълнителните столове и влезе в ролята на домакин.
— Нещо за пиене? Кока-кола, минерална вода, кафе?
— Не — отвърна Ема.
— Добре — кимна Кармоди. — Ще ми покажете ли някакъв документ?
Демарко му подаде служебната си карта от Конгреса. Ема закова поглед в лицето му, после въздъхна и извади от чантичката си абонаментна карта от библиотеката. Не му я подаде, а само му я показа и я скри обратно. Очевидно се заяждаше и Демарко зачака реакцията. Кармоди обаче развеселено се усмихна. За разлика от повечето хора той изобщо не изглеждаше притеснен от нейното присъствие, а дори напротив — беше му забавно.
— И тъй, какво мога да направя за вас? — попита той.
Ема отговори още преди Демарко да отвори уста. Когато бяха заедно, тя неизменно поемаше нещата в свои ръце.
— Един от членовете на Конгреса е получил оплакване от избирателите си във връзка с прекомерно високата цена на услугата, която изпълнявате за флота — отсече тя.
— И вие долетяхте чак дотук заради подобно оплакване? — попита Кармоди. На лицето му се изписа нещо средно между учудване и насмешка.
Ема игнорира въпроса.
— Искаме да разберем в какво точно се състои вашата работа, какви са тарифите ви, колко ще продължи изпълнението на договора.
— Това е онзи гадняр Уитфийлд! — изсъска Мълърин.
— Какво каза? — остро попита Кармоди.
— Оня тип, с когото едно време бяхме колеги. Все ме подпитва колко получавам. Бас държа, че е той! Опитах се да му обясня…
— Достатъчно! — сряза го с леден глас Кармоди.