68
Махоуни излезе от бара доста пийнал, но не и пиян. При тази мисъл устните му се разтеглиха в усмивка. Ирландецът в него изобщо не признаваше думичката „пиян“.
Влезе в асансьора за паркинга, усмивката му се разшири. Какъв ползотворен ден. Много му хареса начинът, по който натика онзи плъх Морган обратно в дупката му. Освен това видя и Майра. Годините й личаха, но си оставаше прекрасна. Хрумна му да я покани в хотела си след края на смяната й, но после се отказа. Не искаше да я излага на показ, а и май вече беше поостарял за подобен род упражнения.
Ха! Последното беше пълна глупост!
Асансьорът спря и вратите се отвориха. Къде, по дяволите, беше оставил колата си? Не трябваше да идва с кола. Трябваше да я остави на паркинга пред хотела и да вземе такси за срещата с Морган. Но времето му беше малко и по тази причина реши да дойде дотук с колата. Обикновено Махоуни не вземаше автомобили под наем, защото предпочиташе някой друг да го вози. Но в случая реши да обедини акцията „Морган“ с един официален обяд, на който беше поканен от ротарианците или някаква друга идиотска секта — вече не помнеше коя, след който проведе среща с няколко души, чиито портфейли очакваше да отвори, но без това да става обществено достояние. По тази причина реши да шофира лично и ето го тук, порядъчно на градус в просторния подземен паркинг, без никаква идея как изглежда тъпата кола.
Започна да проверява номерацията на местата за паркиране, отбелязани на табелките, окачени по стената и бетонните колони. Да, етажът е същият. Значи просто трябва да се повърти наоколо, докато открие возилото. В края на краищата ставаше въпрос за огромен черен линкълн, а такива коли бият на очи.
След няколко крачки усети болка в коляното. Проклетият шрапнел. Надяваше се, че дребният шибаняк с дръпнати очи, който бе заложил онази мина, отдавна е обезобразен от остра форма на артрит. Смешно, поклати глава той. Който и да е той, не го искаше мъртъв. Войната отдавна беше минало. Врагът му трябва да е на неговата възраст, а може би и по-стар. Махоуни му пожела всичко хубаво — е, плюс леко накуцване…
Къде е тъпата кола, да я вземат дяволите? А, ето я. Огромна като живота. Бръкна в джоба си, но ключовете не бяха там. А сега де? Май започваше да изкуфява. Дано не ги е забравил в бара. Не, не, ето ги. Голям късмет все пак…
Понечи да вкара ключа в ключалката, но в същия момент нещо твърдо опря в гърба му.
— В микробуса, старче! — рече някакъв глас. Млад глас с чужд акцент.
О, по дяволите! Махоуни се обърна. Зад него стоеше младеж с азиатски черти, вероятно виетнамец. Метър и шейсет, на не повече от осемнайсет. В ръката си държеше глок. Постът на Махоуни му даваше право на охрана по всяко време. Обикновено тази функция изпълняваше градската полиция на Вашингтон, но поради факта че беше третият най-вероятен кандидат на предстоящите президентски избори, с нея се беше нагърбила и Сикрет Сървис. Ако нивото на заплахата в национален мащаб беше високо, те изобщо не му даваха право на избор. Така стана, когато вицепрезидентът претърпя сърдечна операция, а също и когато му отправиха една от редките лични заплахи. Но в повечето случаи Махоуни избягваше бодигардовете, защото не се връзваха с неговия стил на работа. А това пътуване държеше да извърши сам, без свидетели. Но съдбата му извъртя поредния номер и ето го сега в безлюдния подземен паркинг срещу някакъв виетнамски лумпен с пистолет в ръка. Явно съдбата беше забравила статута му.
— Ти качва в бус! — повтори виетнамчето и посочи с глава черния микробус, паркиран през две коли от линкълна.
— Знаеш ли кой съм аз, синко? — меко попита Махоуни.
— Не ми пука — отвърна младежът. — Или влизаш в онзи микробус, или пускам куршум в твой… в твой крак!
— Стига де! — въздъхна Махоуни. — Я ми вземи портфейла и се пръждосвай по дяволите! В левия заден джоб. Вътре има около триста долара плюс кредитни карти…
— Погледни мен! — заповяда хлапакът. Махоуни се наведе и се взря в очите му. После кимна и бавно тръгна към микробуса.
Жалко, рече си той. До този момент вечерта беше наистина прекрасна!
69
Прехапал език, Демарко внимателно посипваше настърган пармезан. Това беше ключовият момент в приготвянето на лазанята, най-големият майсторлък. Сиренето не трябваше да бъде нито много, нито малко, равномерно разпределено по цялата повърхност.
Беше използвал стара семейна рецепта, предавана от баща на син, от майка на дъщеря в продължение на няколко поколения. Самият той беше научил рецептата от баща си, но имаше голяма вероятност традицията да бъде прекъсната, защото все още не беше завъдил поколение. Но той беше твърдо решен да направи нещо по въпроса. Подобен егоизъм беше недопустим. Ако не успее да стане баща, в края на живота си непременно ще потърси надежден наследник на семейната рецепта дори ако за тази цел трябва да преобърне света. Щеше да бъде последната голяма авантюра в живота му.