— Насреща е Джон Махоуни. Попитай го къде се намира в момента.
Мамка му! Демарко пое телефона от ръката на Кармоди.
— Шефе?
— Аз съм. Наясно ли си какво става, по дяволите?
— Не.
— Попитай го къде се намира — повтори Кармоди.
— Къде си, шефе?
— В някакъв микробус, компания ми правят няколко гадни виетнамчета, три парчета. В момента пътуваме по Деветдесет и пета на юг в посока Вашингтон. Нямам никаква представа какво, по дяволите…
— Дай ми телефона — протегна ръка Кармоди. — Господин председател, аз съм Фил Кармоди. В случай че Демарко изпълни нарежданията ми, обещавам, че още утре сутринта вие ще бъдете в кабинета си. А сега бихте ли му предали да изпълни исканията ми, сър?
— Целуни ме отзад — отвърна Махоуни.
Кармоди се засмя и прекъсна връзката.
— Какво си намислил, Кармоди? — изгледа го Демарко.
— Вече ти казах. Искам да организираш среща между Ли Мей и Ема. Помолих хората от китайското посолство да се поровят в миналото ти. Откриха, че работиш за Махоуни, след което ми хрумна да го прибера, за да получа цялото ти внимание.
— Абе ти луд ли си?! Та той е председател на Камарата на представителите! Нима си въобразяваш, че можеш да го отвлечеш и да ти се размине?
— Всъщност, да — кимна онзи. — Разполагаме с около десет часа, Демарко. Горе-долу толкова ще отнеме Махоуни да бъде върнат във Вашингтон. Ако дотогава приключим, ще бъде освободен точно пред стъпалата на Капитолия. Никой няма да разбере, че изобщо е бил отвлечен, ако той не го сподели.
— А ако откажа да ти сътруднича?
— Недей, Демарко. Сам каза, че този човек е председател на Камарата. Не искаш да рискуваш живота му, нали? Не можеш да рискуваш живота му!
Отвори уста, но в същия момент на вратата се позвъни. Даян Карлучи беше точна до секундата.
По дяволите!
— Имам работа, Джо — изръмжа Ема. — Събирам си багажа. Какво искаш?
Чаровница както винаги.
— Кармоди е тук, у дома — отвърна Демарко. — Насочил е пистолет срещу мен и Даян Карлучи.
— Коя?
— Даян Карлучи. Агентката на ФБР, с която се срещнах във Ванкувър.
— Какво иска Кармоди?
— Сам ще ти обясни, Ема. Но първо искам да ти съобщя и нещо, което трябва да знаеш: неговите хора са отвлекли Махоуни.
Ема рязко си пое дъх, замълча за миг, после каза:
— Дай му телефона, Джо.
Кармоди пое слушалката.
— Госпожо…
— Какво искаш? — прекъсна го с леден глас Ема.
— Да се срещнеш с Ли Мей.
— За да ме гръмне, а?
— Не, за да я пипна.
— Какво!?
— Чу ме. Не искам никой да умира — нито ти, нито Ли Мей. Но ти ще ми помогнеш да стигна до нея…
Ема помълча малко, после тихо попита:
— Кармоди, ти работиш за китайците, нали? И именно ти ми спаси живота в онзи клуб.
— Сега не е време за анализи — тръсна глава Кармоди. — Съдбата на трима души зависи от теб. Имам предвид Демарко, младата дама от ФБР и Махоуни.
— Какво трябва да направя? — попита Ема.
Даян Карлучи беше толкова бясна, че беше готова на убийство. Краката и ръцете й бяха вързани за един от кухненските столове на Демарко, а върху устата и имаше лепенка. Столът беше вързан за хладилника, за да не може да го мести.
— Съжалявам, мис Карлучи — промълви Кармоди. — Наистина съжалявам. Но след няколко часа всичко ще приключи и вие ще можете да се насладите на вечерята, която ви е приготвил мистър Демарко.
Държеше се като истински джентълмен. Преди да завърже Даян, той й позволи да изпие чаша вода и да отиде до тоалетната. После предложи на Демарко да включи малкия телевизор в кухнята и му разреши да извади лазанята от фурната и да я сложи в хладилника.
Едва ли някой би могъл да иска повече от похитителя си.
Демарко хвърли поредния извинителен поглед по посока на Даян — един от хилядите, с които я беше възнаградил през последния половин час.
— Окей — рече Кармоди. — Време е за шоу!
70
— Трябва да пусна една вода — промърмори Махоуни, отправил поглед през предното стъкло на микробуса. Пътуваха вече два часа. Току-що бяха отминали отбивката за Хартфорд, Кънектикът.
Компанията му се състоеше от трима виетнамски гангстери, и тримата млади. Единият шофираше, другият седеше до него, а третият беше заел позиция в дъното на фургона и не сваляше злите си очички от Махоуни. Явно това беше започнало да му писва, защото от известно време се беше облегнал на задната врата и в очите му се четеше отегчение. Държеше отпуснат тежкия глок в ръката си и очевидно не вярваше, че Махоуни ще предприеме нещо.